Много обичам да си измислям поредици от теми, за които да пиша, защото мога да се разпростра наистина качествено върху тях. Днес започвам серия с кино любимци, като може би статиите за режисьорите ще са повече – не съм убедена, че ще успея да събера всички, които харесвам, на едно място. Във всеки случай ще опитам, де.
Ако сте почитатели на Дейвид Линч, няма какво да ви говоря, вие всичко си знаете – само ще ви посъветвам да гледате тази реклама, велика е.
Луд, гениален или и двете, той определено е любимият ми кино създател (не мога да го нарека просто режисьор, защото е и сценарист на филмите си). Ако не сте гледали нищо негово, ви съветвам да започнете с Mulholland Drive, защото е може би най-съвременното и лесно смилаемото му произведение. На пръв поглед историята дори изглежда линейна. Ама не е баш. Ако сте в поетично настроение, скачайте направо на Blue Velvet (ето една песен, която да ви подготви). Във филмите на Дейвид Линч постоянно ще попадате на познати лица, защото очевидно има голяма слабост към Лора Дърн и Кайл МакЛаклан (към него и аз имам). Най-великото им (и на Дейвид, и на Кайл) произведение за мен си остава Twin Peaks – като започнем от първите два сезона (макар че, признавам си, леко ми се иска втората половина на втория да не съществуваше – мисля, че и Дейвид се преструва, че е така), минем през Fire Walk With Me и стигнем до третия сезон, който пристигна 25 години по-късно (ето едно кратко видео с обръщение на ДЛ преди пускането му). Никога не съм била почитателка на потока на съзнанието като подход в изкуството, дори Вирджиния Улф ми беше трудна за понасяне, но по някаква причина тези 18 епизода са едно от най-великите неща, които съм гледала. Не са за начинаещи в Линчовщината обаче.
(не очаквайте повече снимки на режисьорите, Дейвид Линч си го сложих за моя радост, но останалите не държа да ги гледам)
Преминаваме към по-гледаеми неща, отдъхнете си. Кристофър Нолан първоначално ме привлече с Батманите си (и аз съм била тийнейджърка, какво да ви кажа), но окончателно ме спечели с:
Не бях гледала нищо подобно – филм, който върви отзад напред, докато зрителят се опитва (най-вероятно неуспешно) да сглоби картинката. Ще ви хареса, ако обичате напрегнати филми, много неизвестни, загадка, която се разплита в края, и доста добри актьорски изпълнения. Ако ви кажа да търсите някакво дълбоко послание, ще ви заблудя, но, хей, понякога гледаме филми и просто за удоволствие, нали?
Това ми беше любимият филм години наред. Остави, че е много интересен, кинематографията му е на супер високо ниво (сиреч – красив е), но и актьорският състав е брутален. Майкъл Кейн (започвам от него, защото го обичам най-много), Хю Джакман, Крисчън Бейл, Скарлет Йохансон, Анди Съркис (разбирайте Ам-гъл), Ребека Хол и… Дейвид Боуи. Ако не сте го гледали, задължително намерете време за него.
Добре де, знам, че всички сте го гледали, много е популярен и излезе наскоро, но все пак има някакъв миниатюрен шанс някой да го е пропуснал и като го види, да си каже: “Евала, Рози”, нали? Колкото и да е малка тази вероятност, ще се опра на нея и ще кажа две думи. Interstellar е най-смисленият филм на Кристофър Нолан, защото показва една не много далечна алтернативна реалност, в която животът на Земята няма да е възможен още дълго време. Не се заблуждавайте от постера, че това е просто още един филм за човек в космоса (да, станаха доста напоследък – Gravity, The Martian, First Man…) – много повече е. Предоставя интересен поглед към човешките избори и мотивацията зад тях – винаги е полезно да потънеш в гледни точки, които не са ти присъщи. Кинематографията отново е прекрасна, Майкъл Кейн има малка роля, което автоматично качва точките на филма за мен, а Джесика Частейн се появява за супер кратко, което се оказа достатъчно, за да я вкара в радара ми (повече за нея – в статията за любими филми с любими актьори, която планирам да се появи скоро).
Ако и трите филма много ви харесат, ви каня да продължите с Insomnia (предупреждавам, че докарва съвсем истинско главоболие) и Inception (остана ли всъщност някой, който да не го е гледал?).
Дейвид Финчър ми е любимец още от тийнейджърските години, когато Боен клуб беше почти обект на култ сред приятелите ми. Тогава харесвах страшно много криминалните му трилъри (това още ми е любим жанр, честно казано) – Se7en, Zodiac, в тази категория попада и по-новият Gone Girl, който е по роман на Джилиан Флин (ако той ви грабне, препоръчвам и сериала Sharp Objects – по книга на същата авторка е, аз съм писала за него тук). Може би най-добре приетият от критиците негов филм е The Curious Case of Benjamin Button, но моят любим е…
The Girl With The Dragon Tattoo
Това всъщност е екранизация на първата книга от трилогията Millennium на Стиг Ларшон – нали знаете, че по принцип книгите винаги са много по-добри от филмите по тях? Е, в случая едното не отстъпва на другото.
Може би най-впечатляващото във филма е изпълнението на Руни Мара, която е абсолютно неразпознаваема в ролята си (по принцип си е едно нормално симпатично момиче). Даниел Крейг си е Даниел Крейг (няма да кажа Джеймс Бонд, защото не съм го гледала като такъв).
Историята разглежда престъпление, извършено преди 40 години – разследването му е поверено на журналист, който спешно трябва да изчезне за малко, и на една меко казано странна мацка хакер, която е страшно добра в това да се добира до информация.
Ще ви хареса. Гледайте го.
Да, определено ще има втора част за режисьорите, защото в тази не стигнах до никъде, а някак стана твърде дълга. Ако гледате някой от филмите, ми пишете после да кажете какво мислите. До следващия път,
Рози
La vie en rose 