Когато се преместих в София, смених няколко (добре де, две) квартири, които обитавах сама, преди да осъзная колко хубаво (и значително по-изгодно) би било, ако си намеря другарче в това занимание самотно. Признавам, че първоначално точно високите наеми в столицата ме подтикнаха към търсене на съквартирантка, защото веднъж изнесла се от къщи, където делях стаята с малко братче, а апартамента – и с още двама луди като нас (родителите ни, да не си помислите нещо друго), усетих щастието на несъвместното съжителство. Не се налага да чакаш за банята, можеш да ядеш пица по всяко време на денонощието, съботните сутрини са блажено тихи (е, освен ако съседите не решат да правят ремонт в 7.00 – това се случва навсякъде, независимо дали живееш сам или не)… и сметките могат да разширят очите ти като палачинки поне веднъж месечно.
Затова когато отново задуха вятърът на промяната и аз се завърнах в битката за едностайните апартаменти в некрайните квартали на София (понаучила урок или два), взех със себе си най-милото същество, което познавам: Теди. Съдбата ме беше срещнала с нея три-четири години по-рано по изключително интересни обстоятелства, които за (ваше) съжаление няма да споделям тук, и случайно знаех, че и тя си търси квартира. Е, voilà, съвсем скоро вече обитавахме заедно едно доста симпатично жилище.
Ако трябва да съм честна, нямах никаква идея какво да очаквам от съвместното съжителство с друго (човешко) същество, което не ми е:
- майка
- баща
- брат
- куче
… и то се оказа изненадващо приятно. Разбира се, напълно възможно е просто аз да съм попаднала на най-готиното момиче на света. Открих колко забавни може да са чистенето и простирането, когато ги правиш с някого другиго, какво е да не ти се налага всяка вечер ти да миеш чиниите, колко по-често можеш да пускаш пералня, когато сте две (добре де, това не са най-романтичните страни на нашата съквартирантска връзка) и най-вече – колко е хубаво да не си сам, когато ти е криво. Разбира се, за да е весел животът и усмивката да не слиза от лицето на любимото Тедче, на помощ идват и кулинарните ми умения – а аз наистина обожавам да готвя за някого. Тъй като онзи ден беше Тодоровден, днес вие пък ще получите една нова-новеничка рецепта за шоколадово брауни, която си изфабрикувах в петък вечер, за да зарадвам именичката вкъщи.
Какво ви е необходимо (за браунито):
- 3 натурални шоколада (т.е. 270-300 г. шоколад)
- 1 капачка ром
- 1 чаша горещо кафе (аз използвах еспресо, но и с шварц ще стане – в краен случай можете да разтворите една лъжичка нес в гореща вода)
- 3 яйца
- 2 с.л. захар
- 1/2 ч.л. сол
- 1/2 ч.л. сода бикарбонат
- 200 г. краве масло
- 2-3 с.л. натурално какао
- пълнозърнесто брашно от лимец – колкото поеме
- 2 малки пакетчета шоколадови бисквитки (сложих общо 8 бисквити)
За глазурата:
- 3-4 с.л. кафява захар
- 50 г. краве масло
- 1 кофичка (400 г.) заквасена сметана или 2 пакетчета крема-сирене
Яйцата се разбиват със захарта, а шоколадите се разтапят на водна баня или на много ниска степен на котлона заедно с маслото. Когато сместа е течна и без бучки, се прибавя към яйцата. Там сипвате и рома, кафето, лъжичката сода и солта. Бисквитките се натрошават и се добавят заедно с какаото. Последно изсипвам брашното, лъжица по лъжица. Никога не меря колко точно слагам – единственото, което следя, е гъстотата на сместа. Би трябвало да стане много гъста, но все пак да може да се бърка, т.е. да си е в течно, а не в твърдо състояние. Мисля, че между 5 и 7 с.л. с връх би трябвало да са достатъчни. Сместа се изсипва в тавичка, постлана с хартия за печене, и се пъха в предварително загрята на 220-230 градуса фурна. Пече се 15, максимум 20 минути – докато клечка, пъхната в него, не излиза суха. Изключва се и се оставя известно време във фурната – ако веднага го измъкнете оттам, ще спихне и има шанс да остане леко глетаво. Докато го чакате да поизстине, можете да приготвите глазурата. За нея ще ви е необходим миксер – освен ако не ви се тренира късно вечер. Аз, за съжаление, нямам такъв, затова и тестото, и глазурата си направих само с бъркалката и с вилица.
На Теди сладкишът много ѝ хареса, но го ометохме твърде бързо, за да снимаме (много неблогърско… съжалявам).
Да ви е сладко!
La vie en rose 