Има поне три причини да смятам днешния понеделник – 2 март 2015 – за изключително необикновен. Първата определено печели и приза за най-приятна – отворих очи (за постоянно – поне засега) в 11 часа и 14 минути. Това може и да не се брои за изключително преживяване от повечето 20-годишни, които познавам, но за мен си е своеобразен рекорд – поне за последната година. Все пак от… хм, точно една година, един месец и един ден, йей! – съм редактор на сутрешния блок на радио FM+, а наличието на думата “сутрешен” в длъжностната ми характеристика някак налага доста по-ранен час на ставане – за мое голямо съжаление. Биологичният ми часовник се е настроил толкова перфектно, че се будя всеки ден точно 60 секунди преди алармата си, само че през почивните дни няма никакъв шанс да заспя след това въпреки отсъствието на аларма. Да живеят навиците!
Въпреки режима си обаче днес някак се справих с тежката задача да се наспя. След това – напълно логично според мен – осъзнах, че нямам никаква идея какво да правя с живота си, щом съм пропуснала най-продуктивния си период от деня, а именно сутринта. И си направих блог. Изненада! Специална благодарност трябва да отдам на най-усмихнатата преподавателка по Онлайн медии, която ми пусна мухата преди две седмици (в началото на пролетния семестър). Благодарение на нея извърших още две геройства днес – регистрирах домейн на свое име (чувствам се като възрастен човек…) и си направих PayPal акаунт, за да мога да го платя. Нека обясня защо това е такава новина за мен – страх ме е да плащам каквото и да било онлайн. Това изказване сигурно приляга далеч по-добре на баба ми, но е факт, че се ужасявам дълбоко от споделяне на нещо толкова лично като номера на дебитната си карта в мрежата. По точно тази причина съм и толкова горда със себе си.
Разприказвах се… много. Това съвсем не прилича на кратичките начални постове, които съм забелязала, че хората пишат, когато започнат свой личен блог, но някак не ми се щеше да влизам в чужди обувки. За мен е типично да се загубя в собствения си поток на мисълта, да се оплета в дългите си изречения и в крайна сметка да съм казала далеч повече за себе си, отколкото по темата, която съм решила да разисквам. Но… какво по-подходящо място за такава бъркотия от собствения ми блог. Като нова-новеничка притежателка на такъв ви приветствам с добре дошли. Все още не мога да дефинирам какво ще бъде съдържанието на това ново същество, но със сигурност в него ще има много свободни разсъждения за книги, които са ме вдъхновили, за приключения, на които искам да поема, и за идеи, които мечтая да споделя и с други симпатични човечета. Искате ли да пътуваме заедно?
La vie en rose 