Любими филми на любими режисьори (част 2)

Тъй като в първата статия по темата се олях брутално, а имам да минавам през още четирима човека (не буквално…), днес реших да извадя само по един или два филма, които да ви препоръчам, от всеки режисьор. Трудна работа ще е, да се захващаме.

Мартин Скорсезе

Знам, че Мартин Скорсезе е абсолютна легенда в киното, но винаги ми се е струвало, че съм твърде млада (и от грешния пол), за да го харесвам достатъчно. Това беше, докато не гледах…

The Age of Innocence

Знам, че съм сериозно изостанала в това отношение – на почти 30 години е все пак, но ако и вие като мен не сте били родени тогава (или просто сте го проспали), сега е моментът да поправите пропуска.

Филмът разглежда взаимоотношенията във висшето общество в Ню Йорк през 19 век, ограниченията, които хората сами си поставят, и задълженията, които положението им налага. На фокус е невъзможната любов (слава Богу, че я има нея, защото иначе това, което описах в горното изречение, щеше да е безумно скучно) между адвокат и една почти разведена дама (шок и ужас) – химията между Даниел Дей-Луис и Мишел Пфайфър е толкова силна, че от едно хващане за ръка може да ти прескочи сърцето.

По принцип тук възнамерявах да вметна как за качеството на филма е показателно това, че Даниел Дей-Луис е мега взискателен към ролите си и има само 29 заглавия в близо 50-годишната си кариера, но след неуспешния ми опит да издържа Непосилната лекота на битието ще се въздържа от това да му хваля изборите.

Ще завърша с обещанието, че почти няма шанс да сте гледали по-естетично издържан филм – толкова е красив, че става за гледане и без звук. Но недейте да му го спирате все пак, де.

The Wolf of Wall Street

Това е най-добрата роля, в която съм виждала Леонардо ДиКаприо – не мога да повярвам, че не му дадоха Оскара тогава. Още мисля, че наградата за The Revenant си беше компенсация, че са го ощетили за Вълка (не мога да си обясня толкова високата оценка за ръмженето му там по друг начин).

Както и да е – филмът е жесток. Така де, може би не е подходящ за вечер с родителите (или с децата) и в някои моменти малко цензура не би му била излишна, но като цяло е много смешен. Спомням си, че на първото гледане ми хареса толкова много, че веднага щом се прибрах от киното, си го пуснах пак (да живеят маймунските сайтове!).

Имайте предвид, че е дълъг 3 часа – Скорсезе не обича да се ограничава във времето. Тук, за разлика от The Irishman обаче, във всяка минутка от тези 3 часа се случва нещо, така че минават значително по-бързо.

Уди Алън

Ако си търсите лековата, но в същото време умна и сатирична комедия, с която да загубите малко време, винаги може да разчитате на Уди Алън (нахвърлям няколко заглавия, които със сигурност ще ви свършат работа, пък после ще философствам по моите любими) – You Will Meet a Tall Dark Stranger, Whatever Works, Vicky Cristina Barcelona, Scoop, Match Point (последните три са плод на необяснимата за мен по онова време обсебеност на УА по Скарлет Йохансон).

Hannah and Her Sisters

Уди Алън е странен – и под това не визирам (само) неотшумяващото му влечение към тези абсурдни очила и широките панталони, а моралния му кодекс. Не е тайна, че през 90-те започва връзка с осиновената дъщеря на гаджето си, за която все още е женен – за такъв тип отклонения от стандартното мислене говоря. Не го съдя – просто винаги ме е озадачавал.

В този филм разбиранията му за вярно и грешно (или по-скоро липсата на граница между двете) са показани в пълната им светлина, което може да го направи или много труден за гледане, или едно изключително интересно преживяване, ако се опитате да изключите вътрешния си глас, който през 10 минути крещи: “Ама сериозно ли?!”.

Актьорите, разбира се, са страхотни (любимият ми Майкъл Кейн участва и още тогава си е възрастен) – включително самият Уди Алън, който почти не пропуска да се появи в свой филм, но в никакъв случай не се оплаквам, защото тук специално е много добър. Мия Фароу (тя е въпросното гадже с осиновената дъщеря, между другото) като Хана блести най-силно от всички, не мога да не го призная.

Midnight in Paris

Този филм беше първият ми сблъсък с Уди Алън и направо ми взе ума (после осъзнах, че няма почти нищо общо с останалата част от творчеството му). Историята е брилянтна и се опира на убеждението, че някой друг конкретен период от историята винаги ни изглежда по-благоприятен за живеене. За героя на Оуен Уилсън (изненадващо подходящ за тази роля – да, и аз се шокирах) това са 20-те години на 20 век, до които пътува няколко пъти.

Актьорският състав е меко казано впечатляващ (някои актьори се появяват съвсем за малко, но това по никакъв начин не намалява обаянието им): Кейти Бейтс, Ейдриън Броуди, Марион Котияр, Том Хидълстън, Карла Бруни и Рейчъл МакАдамс, а саундтракът е един от любимите ми – може да го чуете тук, а най-готината песен според мен е тази.

Знам, че вече съм пускала този цитат в блога, но не мога да се сдържа да не го сложа и тук:

Nostalgia is denial. Denial of the painful present. The name for this denial is Golden Age thinking – the erroneous notion that a different time period is better than the one one’s living in – it’s a flaw in the romantic imagination of those people who find it difficult to cope with the present.

Стивън Спилбърг

По обективни причини не мога да не изброя поне няколко филма на Стивън Спилбърг, защото са просто задължителни, но, изхождайки от презумцията, че най-вероятно сте ги гледали, реших да не пиша подробно за тях – Catch Me If You Can, Saving Private Ryan, Schindler’s List, много харесвам и по-новите Bridge of Spies и The Post. Днес обаче ще ви говоря за любимия си, а именно…

Minority Report

Това е един от филмите, които съм гледала страшно много пъти и продължавам да си пускам, макар да ги знам наизуст – винаги ми издърпва килимчето изпод краката. Просто идеята му е безумно добра.

Действието се развива в бъдещето (хората са много напред с материала), когато полицията има специален метод за борба с престъпленията – разполага с трима (поради липса на по-добра дума) екстрасенси, които получават видения кой какво ще извърши и кога. Веднага на мястото на предполагаемото бъдещо престъпление се изпраща екип, който го предотвратява и заключва предполагаемия бъдещ престъпник. Появява се обаче дупка в брилянтно работещата схема – 100% ли е сигурно, че това престъпление ще бъде извършено? Възможно ли е екстрасенсите да получат две различни видения за едно и също деяние, ако извършителят се разколебае? Кое е истинското в този случай – какво ще се случи, ако полицията не се намеси? А ако предполагаемият бъдещ извършител разбере, че му предстои да направи нещо, за което не е подозирал, преди да види пророчеството, това не компрометира ли самото пророчество, защото той може да избере да не направи въпросното нещо само за да докаже, че екстрасенсите не винаги са прави?

Гениален филм, честно, гениален. Да ти гръмне главата от мислене (обожавам).

Уес Андерсън

И стигаме до любимата ми естетика – любима очевидно не само на мен, защото в Instagram има акаунт с 1 милион последователи, който качва снимки, изглеждащи така, сякаш Уес Андерсън ги е правил. Струва си да му хвърлите един поглед. А ето ги и филмите, които препоръчвам да гледате:

Moonrise Kingdom

Спомняте ли си как виждахте света като деца – сякаш всичко, за което възрастните мрънкат толкова много, всъщност може да стане супер лесно, ако просто действаш? Колко неразбираеми (и излишни) са всички грижи и притеснения и как в детската глава се крият толкова гениални решения, които възрастните по абсолютно необясними причини отхвърлят?

Струва ми се, че Уес Андерсън е прекарал доста време в чудене над тези въпроси – и накрая просто е направил Moonrise Kingdom. Супер детски, супер свеж, супер красив и най-вече – СУПЕР смешен.

The Grand Budapest Hotel

Гранд хотел “Будапеща” е най-смешният, абсурден, естетичен и хитър филм, който съм гледала от години, и го намирам за абсолютно задължителен за всеки. Дори и само заради актьорския състав – аз лично не знаех, че Ралф Файнс може да бъде толкова забавен, иначе останалите ми бяха ясни – Едуард Нортън, Ейдриън Броуди, Уилям Дефо, Бил Мъри, Джеф Голдблум, Сърша Ронан, Тилда Суинтън и още много.

Гримът и костюмите също са брилянтни – по принцип не обръщам особено внимание точно на това в киното, но в този филм всичко ти прави впечатление, дори най-малките детайли. Всеки кадър е достоен да го скрийншотнеш (простете звучния измислен глагол) и да си го сложиш в рамка. Единственият недостатък на това е, че няма как да рамкираш и музиката, а без нея няма да е същото – перфектна е.

Както казах – това е филм за всеки. Не мога да си представя, че може да не хареса на някого (хайде сега някой бързо да ми пише, за да ме опровергае!).

Толкова за режисьорите – по-натам може още, но сега мисля да премина към актьорите. Следващия път са те. До тогава,

Рози

2 thoughts on “Любими филми на любими режисьори (част 2)

  1. Много як материал отново! Само съм силно възмутена за Непосилната лекота на битието 😀 😀

    Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s