Имам един любим цитат от Midnight In Paris на Уди Алън:
Nostalgia is denial. Denial of the painful present. The name for this denial is Golden Age thinking – the erroneous notion that a different time period is better than the one one’s living in – it’s a flaw in the romantic imagination of those people who find it difficult to cope with the present.
Ако има едно десетилетие, по което ме гони страшна носталгия, това определено са деветдесетте – може би защото съм родена тогава и имам някакви съвсееем бледи спомени, които го правят още по-примамливо. А пък музиката от него е тази, с която съм израснала, така че няма как да не я обичам. Днешната селекция ми беше най-трудна (за ограничаване до 20-ина песни), затова и я оставих за последна. Да се гмуркаме, а?
Twin Peaks е абсолютен шедьовър и един от символите на десетилетието, затова няма как да не включа малко музика от него. Ясно е кой уби Лора Палмър, но някой изобщо разбра ли какво означава “Совите не са това, което са”?
И като говорим за символи на десетилетието – другият е Алиша Силвърстоун в клиповете на Aerosmith.
Може да сте чували Make You Feel My Love в изпълнение на Били Джоъл (аз дълго време познавах само неговото) или на Адел, но всъщност е писана от Боб Дилън, който издава своята версия 2 месеца след Били.
Любимото ми бонджовско десетилетие, затова и ще си позволя две техни песни от него – надявам се да ми простите. И Keep The Faith, и These Days са страхотни албуми, а Cross Road го имах на видеокасета като малка… и не можех да го гледам никъде, защото нямахме видео. Години по-късно един колега на майка ми го прехвърли на DVD и се превърна в герой в очите ми. Колко е лесно да зарадваш тийнейджър.
Fields Of Gold на Ева Касиди е един от малкото случаи, в които харесвам кавъра на някоя песен повече от оригинала. Запалих се по него от това видео – пуснете си го, ако ви се гледа нещо красиво.
90-те са ми и любимият елтънджоновски период – когато гласът му стана по-дълбок, а косата магически се намести обратно на главата му (перука е, присаждането не му се е отразило добре). Саундтракът на “Цар лъв” ми е омръзнал ужасно, иначе щях да ви пусна нещо от него (говоря за този от 94-та, а не за недоразумението от миналата година, което не бива да се споменава). Something About The Way You Look Tonight е издадена заедно с версията на Candle In The Wind, посветена на принцеса Даяна, която се превръща в най-продавания сингъл на всички времена. Елтън Джон обаче отказва да я изпълнява повече с този текст (в книгата си разказва, че я е пял само три пъти – веднъж на погребението и два пъти в студиото, докато я запишат, и това е).
А сега да си влезем в основното настроение на 90-те, какво ще кажете? Ironic е велико парче с велик текст, който Аланис Морисет промени преди няколко години при едно свое гостуване при Джеймс Кордън, за да отива повече на настоящите проблеми на хората. Супер смешно е – гледайте го тук.
И като говорим за текстове – този е толкова странен, сякаш го е писал някой на LSD… което май не е далеч от истината. Специално тези редове са взети от касета, на която Джон Ленън е започнал да записва мемоарите си:
So I start a revolution from my bed
‘Cause you said the brains I had went to my head
Следващата песен определено ми е една от най-любимите изобщо. Не бях чувала за Radiohead до девети клас, когато един приятел започна да се занимава с пеене и си избра Fake Plastic Trees за първото си изпълнение в един пианобар. Супер много ми хареса и доведе до това, че няколко години всички присъстващи въртяхме групата до омръзване.
Не знам дали сте писали по форуми преди 10-15 години, но в онзи, в който аз се вихрех тогава, се себеизразявахме най-вече чрез подписите си. Там място намираше част от текста на най-проникновената песен, оцветен така, че да си отива с картинката, с която е гарниран – е, чрез един такъв арт подпис на едно момиче аз открих Counting Crows и това е единственото хубаво, до което ме е довела тази форма на форумно изкуство. От тази песен ме побиват тръпки, вижте защо:
Step out the front door like a ghost
Into the fog where no one notices the
Contrast of white on white.
And in between the moon and you the angels
Get a better view of the crumbling
Difference between wrong and right.
През 90-те Роби Уилямс беше известен с това, че е част от Take That, но след албума си I’ve Been Expecting You официално надмина бандата по всички параграфи. Аз лично много късно разбрах, че изобщо е бил член на бой банда – беше ми доста трудно да го повярвам. Виж, за Джъстин Тимбърлейк не, на него си му личи от километри.
Странно е, че Metallica намират своето място чак в последната ми селекция, особено като се има предвид, че през по-голямата част от тийнейджърските си години ги слушах толкова отдадено, че нито един коментар как Джеймс Хетфийлд не може да пее не стигаше до мен. После се запознах с Ванката и с Джеймс се сбогувахме завинаги. Версията им на Whiskey In The Jar обаче все още ми харесва повече от тази на Thin Lizzy.
Това е една от песните, за които много ясно си спомням кога точно са излезли – майка ми работеше в една радиостанция и Lighthouse Family се въртяха вкъщи постоянно. Още ги обичам много.
Това пък не го помня толкова добре, но ми доставя необходимата доза драматизъм, за да функционирам пълноценно, така че съм доволна.
И стигнахме до любимата ми песен от десетилетието, директно ви вадя цитати от текста, за да видите за какъв разкош става на въпрос:
When I was only seventeen
My head was full of brilliant dreams
My heart would call and I would gladly go
At twenty one the world was mine
And I was yours and you’re divine
And nothing else would matter to us so
I don’t believe in destiny
I don’t believe in love
I don’t believe that anything will ever be enough…
As time goes by, reality
Destroys your hope and dignity
There’s nothing left but shadows on the wall
But just remember who you are
And where you’ve been you’ve come so far
And never ever let them see you fall
I don’t believe in miracles
I don’t believe in truth
I don’t believe that anything can recreate your youth
Любопитното е, че създателят на групата (Анди МакКлъски) издава тази песен, която смята за най-великото си творение, но публиката не я оценява по достойнство и човекът решава, че повече няма да прави смислена музика, а ще изкарва пари (точните му думи са “Майната му, няма да си блъскам главата в тухлена стена”). И създава една гърл банда (Atomic Kitten), с която обира точките във Великобритания в началото на новото хилядолетие. Ми да, за какво да се хаби. Между другото, аз и Atomic Kitten харесвах като малка.
Следват Texas. Нямам какво да кажа, освен че още не съм съвсем убедена дали пеят за син (son) или за слънце (sun). Хм.
Значи, в своя защита ще кажа, че за брутално големия фен на бой бандите, който съм, изобщо не съм ви обременила с тях… досега. Но не мога да ви спестя малко Westlife, като така и така сме в правилното време.
Тази песен ми е вървяла на заден фон в главата години наред, преди най-сетне да разбера коя е. Веднъж пътувахме с баща ми с колата и я пуснаха по радиото, та Shazam разреши проблема веднъж завинаги.
Както вече ви споменах, много обичам Matchbox Twenty, а Push им е най-популярната песен – нея сигурно сте чували.
И за финал – понеже детските филми през 90-те бяха най-добрите – ще ви пусна две песни от тях, които обожавам. Първата е от Мулан, а втората – от Принцеса Анастасия.
Завършвам, както обикновено, с няколко плейлисти, които са далеч по-изчерпателни от мен за десетилетието, но предупреждавам – в тях има доста Марая Кери, Backstreet Boys и други подобни, които аз ви спестих. Да си знаете.
- All Out 90s
- 90s Summer Rock
- 90s Love Songs
- Easy 90s
- Alternative 90s
- 90s Rock Anthems
- I Love My 90s R&B
- I Love My 90s Hip-Hop
- 90s Dance Party
- 90s Boy Bands
Толкова. С 90-те завършва тази музикална поредица – беше ми супер забавно да я наредя, така че ако работите в радио и си търсите музикален редактор, съм на разположение. Така де.
До скоро,
Рози
П.П. Ето ги и всички останали десетилетия в музика през моя поглед, ако сте ги пропуснали:
La vie en rose 