(нямам идея как да сформирам дума от десетилетието между 2000 и 2010, затова ще се направя на ударена и ще побългаря 00s в 00-те, без да влизам в по-голям детайл – простете)
И така, добре дошли в новото хилядолетие! Светът не свърши с Y2K, не че аз си спомням много от тези страхове – за сметка на това, музиката ми е много прясна в главата. Да започваме, имам много фаворити, за които ще ви говоря днес.
Мога да резюмирам всички летни ваканции от детството си с тази песен – помните ли я? Звучеше навсякъде и ми напомня супер много за гердани, имитиращи трайбъл татуировки, голи пъпове, море, плаж и дюни (вместо бетон и хотели), диадеми и диско въшки (я да видим кой се сеща какво е това!), платформи и сгъната хартиена лодка с надпис “Майкъл Джексън”, която злощастно потъна някъде в Черноморец. Съмнявам се да е изплувала отново – за разлика от някои моди от това десетилетие, които също трябваше да изчезнат завинаги (сандалите с чорапи например).
Drops Of Jupiter беше любимата ми песен много години наред – сега ми звучи странно да имам само една, но като тийнейджъри много държахме да се (само)определяме и да сме конкретни до болка. Като се сетя каква важност отдавахме на стила музика (винаги само един!), който слуша някой, за да преценим дали ще бъдем приятели, много ме досмешава. Струва ми се, че днешните младежи не се вълнуват толкова от тези работи, което е добре (или просто аз съм толкова трагично далеч от тях вече, че нямам никаква идея какво ги занимава).
Оригиналът на тази песен е на Крис Фарлоу от ’66-та, после и Род Стюарт я записва (неговата май е най-известната), но това ми е любимата версия.
Сега, не знам дали съм споменавала (може и да ви е направило впечатление), но определено предпочитам по-меланхолична музика. Вдъхновява ме, събужда ми въображението – има много красота и нюанси в тъгата. Все пак по колко различни начина можеш да си щастлив – май не много? Не искам да взимам работата на Толстой, но нали:
Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.
Ана Каренина
Та и с музиката така – затова в днешната селекция има доста минорни песни. Дано нямате нищо против. Такова, но с доза епичност, е долното на Keane – когато изгряха през 2005-2006, майка ми беше луда по тях и ги въртяхме постоянно в колата.
Това странно парче е на една исландска група – затова не разбирате нищо от текста. Знам го от саундтрака на един филм, където озвучи толкова перфектно кулминацията му, че и сега всеки път, като го чуя, ми се струва, че събира сили, събира сили и ИЗБУХВА – и те заживели щастливо до края на дните си. Простено ви е, ако нищо не разбрахте. А ако сте гледали Penelope от селекцията ми с нетъпи романтични филми, всичко ще ви е станало ясно (намиг).
Вече споменах, че много обичам Matchbox Twenty – това пък ми е най-милата тяхна песен (между другото, тя е фаворит и на вокалиста, Роб Томас). Имам страхотна слабост към текстовете на песните – точно толкова важни са ми, колкото и музиката, и затова ей тази част винаги ме докосва:
Baby, baby, baby, when all your love is gone, who will save me from all I’m up against out in this world?
И като говорим за текстове, този е шедьовър. За съжаление песента си остана one hit wonder, иначе аз харесвам и тази на Ана Налик.
Две думи – Love Actually. Добре, осъзнавам, че не при всички саундтракът на всеки любим филм оставя толкова дълбока следа, но аз съм си такава – всичко върви заедно.
Мама казваше, че Натали Имбрулия е най-красивата жена на света. Нямам мнение по този въпрос, но мисля, че пее доста хубаво.
Това десетилетие не би било същото (музикално) без Coldplay и Роби Уилямс – бих сложила тук всичката им музика от този период, но ще стане еднообразно, затова си избрах само по една песен.
И стигаме до 2005 и любимия ми албум на Bon Jovi – Have A Nice Day. По това време пътувах често с автобус между Плевен и София (и обратно) и преди едно пътуване баща ми ми купи диска от Славейков (помните ли, когато там се продаваха и CD-та?). Беше любов от първо слушане после в автобуса и дълго време циклих на този албум, поне няколко месеца въртях само него (пубертетски истории). Години по-късно го извадих от прахоляка (образно казано – стоеше си в един CD case) и го слушахме много и в колата (на Ванката не му хареса, ама е добър самарянин и ме изтърпя).
Следващата песен е от четвъртия сезон на сериала “Али МакБийл”, който пазя на специално място в сърцето си (и по принцип внимавам пред кого го споменавам, защото рискувам подигравки, ама хайде, yolo). Любопитното е, че Робърт Дауни-Джуниър (звезда на въпросния сезон и изпълнител на песента, която съм избрала) е изгонен от него (арести и наркотици) и затова краят е променен в последния момент – вместо щастлив завършек с него, Али МакБийл получава… Джон Бон Джови в следващия сезон. Ха.
Малко след уволнението си от сериала, Робърт Дауни-Джуниър участва във видеото на Елтън Джон към долната песен (много готино се навързаха, нали?). Много харесвам музиката на Елтън Джон в периода от 90-те до 2005 някъде, гласът му се променя много (от нисък тенор във висок баритон) и сега ми допада повече.
Джеймс Блънт е още нещо, което се въртеше в колата на мама по едно време, само дето тогава ме дразнеше неописуемо много. Преоткрих го съвсем наскоро и сега аз съм на ред да дразня някого с него (Ванката).
Още нещо от тийнейджърските ми години – по едно време беше актуално да се раздават безплатни прегръдки (сега ме побиват тръпки, ама тогава времената бяха други, не бяхме монархия) и най-известното видео от такава акция беше озвучено с тази песен. Беше достатъчно трагична, за да удовлетвори жадната ми за драма пубертетска душа, та някак се задържа в плейлистите ми чак досега.
Тъй, след толкова депресия ще е добре да чуем и нещо жизнерадостно, нали?
И още едно…
Достатъчно.
Oasis бяха най-популярната група сред приятелите ми по едно време, когато всеки начинаещ китарист свиреше Wonderwall. Ще се спра повече на тях в 90-тарската селекция, сега вмятам само една тяхна песен, за да се върнем в правилното настроение.
Пинк ме кефи още от самото начало, спомням си колко възхитена бях, че е с розова коса. Песента, която селектирах, обаче е далеч от гневния имидж от онези дни и е определено най-тъжното парче за края на любовта, което съм чувала (а това значи много, все пак ги колекционирам).
Следващата песен е от саундтрака на филма Amélie (Невероятната съдба на Амели Пулен), който ви препоръчвам с две ръце, ако не сте го гледали – прекрасна история, кинематография, заради която ще ви окапят очите от красота, и приказна музика, която ме влюби в Ян Тиерсен. Това произведение, което съм сложила тук, наричам “песента на дъжда”, защото точно така си го представям, но вие може да я интерпретирате и по друг начин.
River Flows In You на Юрума е още едно съвременно произведение за пиано, което обожавам.
Mariage D’Amour има много интересна история. Преди няколко години някой го качва в YouTube със заглавието Chopin Spring Waltz (и аз така го намерих) и става супер популярно (гледано е над 100 милиона пъти), само дето нито е на Шопен, нито е валс. Произведението е написано през ’79-та от френския композитор Пол дьо Сеневил и е изпълнено за първи път от Ричард Клайдерман през същата година. Джордж Дейвидсън пък издава своята интерпретация през 2000 година – неговата ми е любимата. Произведението е изключително красиво, чуйте го.
Реших да оставя по-голямата част от популярната музика извън класацията, защото ми е омръзнала много, но ако сте на такава вълна, препоръчвам следните плейлисти:
Ще ми е много любопитно да кажете коя е песента от това десетилетие, която мъничко се срамувате, че харесвате – сигурна съм, че има такава! Признавам моята без бой – сега сте вие. Чакам!
До скоро,
Рози
П.П. Ето ги и всички останали десетилетия в музика през моя поглед:
La vie en rose 