Още книги за родители – част 2

Здравейте отново – пристигам с втора част от серията ми с полезни книги за родители, които правят живота по-лесен. Преди да стигна до тях обаче искам да ви кажа нещо. Родителството е нещо строго индивидуално, защото всички сме различни хора – както ние, родителите, така и децата ни. Смятам, че как ще отглеждаш детето си, как ще го възпитаваш и каква връзка ще имаш с него е нещо изключително лично, и в никакъв случай не искам да натрапвам своите виждания на никого. Идеята на това да споделя за тези книги тук е, че може би някой има нужда от съвет, от насърчение, че се справя добре, от посока, а не знае къде да потърси тези неща.

Нашите родители са ни отглеждали без такава литература – тя не е била достъпна в България, не мисля, че е била толкова популярна и на запад по това време. Те са имали на разположение инстинктите си, житейския си опит и съветите на своите родители – едва ли са разполагали с нещо повече. И според мен в някои моменти им е било трудно. Затова аз възприемам тези книги най-вече като ръка за помощ – когато сме изчерпали идеите си, направили сме всичко възможно и пак не сме се справили със ситуацията задоволително, някой детски психолог може да ни удари едно рамо със своя опит.

Първата книга, за която искам да ви разкажа днес, е точно такава – пълна със стратегии за справяне с най-трудното детско поведение, и се казва “Скъпи, провалих децата” (от Алисън Шейфър).

Когато я прочетох, ми хареса толкова много, че си записах най-важните неща в един тефтер (бях взела книгата от библиотеката), от там ще ви ги извадя и сега.

Основната идея на Алисън Шейфър е, че лошото поведение на децата (може да го наречем още дразнещо, неудобно, деструктивно) е само погрешен подход от тяхна страна, за да получат това, което искат. Четири основни потребности на всяко човешко същество са:

  • Потребността да се чувствам свързан: трябва да знам, че съм приеман и принадлежа някъде.
  • Потребността да се чувствам способен: трябва да знам, че съм в състояние да го свърша! Че притежавам уменията и мога да се справя.
  • Потребността да се чувствам съществен: трябва да знам, че съм броен за нещо, че приносът ми е от значение.
  • Потребността да се чувствам смел: трябва да вярвам, че мога да посрещна каквото дойде.

От невъзможността да бъдат удовлетворени тези потребности (Алисън ги нарича “възлови С”) произлизат четири дефицита:

  • Не се чувствам приеман; изпитвам несигурност, изолираност, самота и отблъскване.
  • Не се чувствам способен; изпитвам некомпетентност, безсилие и зависимост.
  • Не се чувствам значим или с каквато и да било стойност; приемам се като безполезен и излишен.
  • Не се чувствам смел, не мога да се справя с проблемите в живота; изпитвам безпокойство, защото не съм идеален.

Деца, които се чувстват добре, се държат добре. Обаче деца, които се чувстват зле, се държат зле. Звучи много просто, нали?

Ето ги и последствията, когато някоя от тези четири потребности не е удовлетворена:

  • Когато не се чувствам свързан – търся прекомерно внимание.
  • Когато не се чувствам способен – търся власт над околните.
  • Когато не се чувствам съществен – търся реванш.
  • Когато не се чувствам смел – търся начини да избегна.

Алисън Шейфър нарича взаимодействието между дете и родител в тези четири ситуации танци – и те са съответно танц за привличане на вниманието, танц за налагане на власт, танц за търсене на реванш и танц за привидна неспособност. За всеки един от тези танци в книгата има подробна глава, в която се обяснява как да разпознаеш в какво взаимодействие взимаш участие и как да се справиш, без да накърняваш връзката с детето си.

Последната глава е посветена на семейните събирания като средство за поддържане на хармонични взаимоотношения и решаване на конфликти. Този елемент присъства във вижданията на повечето автори, които съм преглеждала – и Джоана Фабер, и Хаим Гинът, и Рос Грийн предлагат подходи за решаване на проблеми с помощта на детето. Може би схемата на Джоана ми допада най-много, защото е специално за мънички деца (моето е на 2), докато д-р Грийн в тази своя книга (и тя е супер, между другото) е адаптирал подхода за тийнейджъри.

Следващата книга, на която ще се спра, е може би любимата ми от всички тук. Разбрах за нея от участието на авторката – Филипа Пери – в един подкаст, препоръчвам ви да го чуете, защото интервюто дори само по себе си е супер полезно.

Книгата има смелото заглавие “Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели (а децата ви ще са благодарни, че сте го направили)” и миналата година беше издадена от “Изток-Запад”.

Нея бих препоръчала не само на хора с деца, а на всекиго, който иска да има по-здравословни, топли и удовлетворяващи взаимоотношения с хората.

Филипа Пери започва темата много отдалеч, за да помогне на читателя да опознае по-добре себе си, моделите, които са се отпечатали в главата му, и болезнените спомени, които може би е натирил някъде дълбоко (защото те неминуемо ще излязат на повърхността в някакъв момент). Най-важното нещо, което тя има да каже на всеки пресен родител, е, че независимо на каква възраст е детето му, на телесно ниво то ще му напомни за емоциите, които самият родител е преживял на тази възраст. Още нещо, което аз намирам за много полезно, когато става въпрос за поглед навътре към себе си, е съветът ѝ много внимателно да следим начина, по който говорим на себе си. Дори да мерим всяка дума, която казваме на детето си и да полагаме неимоверни усилия да сме винаги топли, любящи и внимателни към него, ако отношението ни към самите нас е грубо на моменти, това ще повлияе и на детето и на неговата собствена самооценка – защото децата копират моделите на поведение на родителите си.

Ето още няколко идеи от тази книга, които намирам за особено полезни:

  • най-важна е връзката, която един родител изгражда с детето си – всяко действие, всяка дума между двамата оформя тази връзка и я заздравява или наранява. Когато сме накърнили връзката, трябва да поправим вредата, като се извиним, обясним мотивите си и поемем отговорност за действията си – това не ни прави по-слаби в очите на детето, а тъкмо обратното – по-силни. Освен това му дава прекрасния пример, че човек може да признае, когато е сгрешил, и това не е страшно. И още нещо – никога не е късно да се извиним, дори да са минали години от постъпката, за която става въпрос;
  • отразяването на знаците за търсене на внимание е това, което подхранва добрите взаимоотношения – знаци за внимание са всички онези неща, с които хората се опитват да ни привлекат или да започнат разговор с нас. При децата те могат да са вербални или невербални – както детето да вика “Мамо, виж ме!”, така и да издаде някакъв звук, да погледне в нашата посока, докато прави нещо, да се усмихне лъчезарно, да ни срита, докато си ръчкаме телефона (да, тези знаци невинаги са позитивни) – и начинът, по който ние ще реагираме, е ключов за здравето на нашите взаимоотношения. Игнорирането на тези знаци намалява близостта и уврежда връзката (не само тази с детето, а всяка връзка като цяло);
  • отразяването на чувствата и приемането на целия им спектър е водеща тема и в тази книга, като Филипа Пери се спира подробно и на последствията, които може да има родителската мания детето да е винаги и постоянно щастливо;
  • и последно – на мен ми беше много интересно обяснението ѝ на минаващия при почти всички малки деца период на болезнена привързаност към мама, когато детето иска да прави всичко само с мама и буквално не иска да се отдели от нея – според Филипа Пери това “залепване” е добър знак, който показва, че детето успешно е изградило първата си връзка, в която е силно привързано към някого. Тя съветва майките да не се опитват да отделят насила детето от себе си през този период, а да проявят търпение и да изчакат той да премине естествено – това неминуемо ще се случи и тогава детето ще е способно да изгражда подобен тип връзки и с други хора. Моят личен опит показва, че тя е права – поне за това, че периодът преминава сравнително бързо и безболезнено, ако не се противопоставяме на желанията на детето и не му налагаме насилствено отделяне, освен ако не е абсолютно наложително (защото, например, трябва да отидем на работа, в който случай няма как да го вземем със себе си, разбира се).

И последната книга, за която искам да ви разкажа по-подробно, е на български автор – “Превод от детски” от Димитрина Проданова.

Тя е по-различна от останалите – вместо конкретни стратегии авторката, която е детски психолог, подарява истории от своята практика и решенията, които са проработили при тях. Ситуациите в книгата са такива, които изискват справяне – със страхове, навици, тревожност, загуба, а не възпитаване на детето. Чете се много леко и предлага разбираема и подредена картина на хаоса, който се вихри в детската глава. Може би е насочена по-скоро към родители на по-големи деца – над 6-7 години, и е особено ценна за тийнейджърски майки и бащи.

Както и книгата на Филипа Пери, тази също може да се окаже полезна за вас – да разберете себе си, да си обясните емоции и състояния, през които сте преминали или преминавате, и да се справите с тревоги или страх. На мен определено ми помогнаха много техниките за справяне с натрапчиви мисли и страхове, нищо че съм на 26.

И за финал… ще ви препоръчам една последна книга:) За съжаление тиражът е изчерпан, а аз я четох от библиотеката и пропуснах да си направя записки, така че нямам много какво да разкажа, но ако предложенията ми до тук са ви допаднали, хвърлете един поглед и на нея (има я в Столична библиотека и в Читалнята). Казва се “Твоето компетентно дете” и е на Йеспер Юл. Толкова.

Благодаря ви много, много, много, че стигнахте до тук – надявам се да ви е било интересно.

До следващия път,

Рози

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s