За поезията с любов (част 1)

Лудо влюбена съм в поезията от единадесети клас – мисля, че тогава изучавахме Димчо Дебелянов, а той беше първото ми вдъхновение. До онзи момент смятах, че стихотворенията са скучни, че в толкова малко текст не можеш да кажеш нищо, че на някои може и поезията да им харесва, но със сигурност тя не е за мен… Не е нужно да казвам, че тези мои представи бяха разбити на пух и прах, нали? И днес, когато някой ми спомене, че не обича поезия, му отговарям, че просто все още не е намерил своята клечка кибрит, която да го възпламени. Убедена съм в това – има думи ключове за всяка залостена брава:)

Поводът за тази публикация всъщност е последната книга, която си купих – “Балади и разпади” на Георги Господинов. Досега се бях срещала само с романите му – “Физика на тъгата” е една от любимите ми книги изобщо – но поезията му ме порази. Честно, цял уикенд бях като ударена от гръм!

Затова и реших днес да ви представи една скромна част от своите любими стихотворения, събирани с години и любов в много, много тетрадки, като започна точно с Георги Господинов:)

IMG_3696

Числа

Тази вечер внезапно спря токът,
повъртяхме се малко, попсувахме,
нямахме свещи,
и тогава тя каза: хайде, получавам
клаустрофобия от тъмното, макар че думата
беше друга, но каза хайде,
и аз се страхувах, хайде
да излезем навън, докато дойде.
И излязохме.
Над тъмните покриви зрееха
звезди като дини (аз),
като в Битие (тя).
Мълчахме, протегнали шии
като пилци към Квачката с пилците,
като мечета
към Голямата мечка, като изпаднали
от небето…

Тогава тя каза: ставам на трийсет (знаех),
а толкова рядко
гледам звезди…
Умножихме 30 по 365 и се получи 10 095.
Представяш ли си, близо
десет хиляди деветдесет и пет
пъти невидени звезди,
пропуснати нощи,
над десет Шехерезади.

Като дойде токът, ѝ казах,
ще угасим лампите.

Ако се уморихте да четете, правим пауза – чуйте това – и продължаваме с най-любовния поет – Дамян Дамянов (ще внимавам да не прекаля с него, но не ме съдете твърде строго – обичам го).

Есен

Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя – една просякиня,
и жълти монетки брои.
Ах, есен – предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен…
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.

Филм

Човешка, простичка, банална,
развиваше се любовта.
Макар и тъй сантиментална,
отдън душа ме трогна тя.
Тя в мен събуди всички болки.
И там, върху екрана бял,
въртяха се не двете ролки – 
въртеше се животът цял.
Въртяха се в една окръжност
прощални погледи, слова.
А пък на мен ми беше тъжно
и без това, и без това…
Но някой захихика в здрача
и аз се сепнах изведнъж:
на мен се смееха, че плача…

Измъкнах се. Валеше дъжд.
Аз бавно тръгнах в този злобен
град, пълен с присмех, дъжд и дим,
щастлив, че още съм способен
да се разплача и от филм.

Най-първото стихотворение, което ме спечели, беше Самота на Димчо Дебелянов:

Зная аз страна далечна,
дето няма скръб горчива,
де не раснат из полята
остри тръне и коприва.

Дето стонове, въздишки
не смущават ти душата,
дето никога не стига
адски шум на суетата.

Дето вечер мир царува,
дето няма нощи бурни,
дето къпе се сърцето
в мили блянове лазурни.

В този свят на скръб и мъки
само този свят обичам.
Името му ще попиташ – 
самота се той нарича.

Без любов, Блага Димитрова:

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.

Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна – 
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна – 
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена – 
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена – 
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо – 
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само,
но и всъщност няма вече да живея.

IMG_3682

За финал се извинявам за леко меланхоличното общо настроение, като ви подарявам една поема на e. e. cummings – May I Feel, Said He. В крайна сметка това ѝ е хубавото на поезията – може да докосва и най-фините и забравени струни в нас. Звън-звън:)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s