Сюжет за Мария и други истории

Наскоро търсех нещо в папките от университета и от любопитство надникнах из заданията, които съм подготвяла за курсовете по Аудио-визуална драматургия и Творческо писане (и двата ми бяха любими) – с изненада открих, че някои неща изобщо не си спомням да съм писала. Първото, което ви споделям днес, е такова. Второто не е кой-знае-какво, но ме разсмя, затова реших да го включа, а последното е може би любимото ми художествено творение изобщо. От малка съм голяма почитателка на Хари Потър и много дълго време имах в главата си тази алтернативна история, преди да седна и да я напиша. Лошото е, че съм спряла още в началото, а вече отдавна не си спомням как съм планирала да я продължа. Надявам се да ме осени в някакъв момент. Междувременно – приятно четене!

(бързи връзки: Сюжет за Мария, Ромео и Жулиета на спирката, Хари Потър и това, което можеше да бъде)

Сюжет за Мария

Мария е влюбена. Всеки ден от началото на лятото след работа изпълнява следния ритуал: прави два сандвича, изважда бинокъла на баща си от шкафа с останалите от войнишката му служба принадлежности и сяда до прозореца на стаята си. От него се разкрива гледка към игрището зад блока, където всяка вечер две момчета разпъват волейболната си мрежа и си подават топката над нея, докато се стъмни. През това време Мария изяжда единия сандвич и с нескрита (защото просто няма от кого да се крие – достатъчно далеч е от тях) меланхолия наблюдава играта им. Другия сандвич не докосва – той е за нейния принц, който не знае умора и никога не си носи никаква закуска, за да се подкрепи, докато си почиват. Неговият приятел, чието лице Мария не вижда, защото или е в сянка, или – в гръб, почти постоянно дъвче нещо – я кроасан, я някакви вафли – но русият левент не слага нищо в устата си. Всеки ден Мария приготвя нещо за хапване и за него, но никога не събира смелост да слезе и да го почерпи. До днес.

Днес тя решава, че е крайно време да предприеме нещо, защото лятото скоро ще свърши и когато времето се развали, момчето, което си е харесала, може да не идва вече толкова често – или направо съвсем. Оправя си косата, облича най-новите си дрехи и бавно слиза по стълбите от осмия етаж, защото кошницата за пикник, която е напълнила с храна, тежи доста. Край нея профучава синът ѝ, който излиза някъде с приятели, но дори не успява да я разпознае, което за Мария е добър знак – добре се е накиприла значи. Тя се приближава до поляната – всичко е точно, волейболната мрежа е разпъната, нейният принц се готви да удари сервиз – и се провиква:

Мария: Хей, има ли гладни?

Момчето, което е с гръб към нея, се обръща и с изумление промълвява:

Иван: Мамо…?

Ромео и Жулиета на спирката

Автобусната спирка пред НБУ. Момче и момиче чакат автобуса. Изглеждат близки. Пристига 73. Блъсканица – всички се опитват да влязат. Момичето успява, момчето – не. Автобусът тръгва, а той остава на спирката – по някаква причина чантата ѝ се оказва в ръцете му.

Христо гледа невярващо след заминаващото превозно средство. Обръща се бързо, за да провери дали няма някой негов познат на поопразнената вече спирка. Има – негов съученик от гимназията. Двамата срещат погледите си и другото момче – леко отегчено и по-скоро принудено от обстоятелствата – започва разговор:

Петър: К‘во става?
Христо: Леле, човек, няма да повярваш какво стана! В групата ми има едно супер яко момиче, цял ден бях с нея, губихме една лекция и ходихме на кафе и тя е тооооолкова готина, толкова е умна, няма нищо общо с нито една, която познавам! Досега беше с мен, ей сега се качи в автобуса, не я ли видя? Къдравата мацка със зеленото палто…
Петър (насмешливо): Тази, чиято чанта държиш ли? Или си решил да започнеш да се носиш по-женствено?

Христо поглежда надолу и с възторг осъзнава, че другото момче е право – на рамото му е преметната дръжка на тъмнозелена чанта на маргаритки, която е всичко друго, но не и момчешка.

Христо (първо само зяпва): Ааааа, тя ми я даде, за да си върже спокойно връзките на обувките, ама нали автобусът дойде и всички ни заблъскаха като ненормални… Лелеееее, супер, човек, това е съдба, сега сто процента ще се видим пак, може и извън университета да е, ще ѝ пиша във фейса, само да се прибера…
Петър: Спокойно, бе мен, много си се филмирал, ми се струва. Я забави малко. Ами ако всичко на момичето му е в тая чанта – ключове, пари, документи… Не мислиш ли, че от нейна гледна точка това не е точно „Ромео и Жулиета“ – част 2?

Горе-долу по това време раздрънканият автобус най-сетне се добира до следващата спирка, която е на нищо и никакви стотина метра от предишната, и Ваня – героинята от романса на Христо – слиза с пуфтене от превозното средство, като по пътя си разбутва не без удоволствие половината си випуск.

Ваня (говори си сама): Значи, не стига, че цял ден не ме остави за една минутка, не схвана нито един шибан намек, който му направих – когато някой си извади книгата и я плесне на масата, това означава, че иска да спреш да говориш вед-на-га, дебил такъв! – ами и сега така извъртя нещата, че да ми се наложи да говоря с него още веднъж през този кошмарен ден. Идиот. Абсолютен, стопроцентов идиот. Сега ако не е тръгнал към следващата спирка, за да ми върне нещата, просто ще го скалпирам, не ми е останало нито грам търпение. Ще-го-у-би-я.

На Ваня ѝ отнема по-малко от пет минути да се върне до университета, където заварва непомръдналия от мястото си Христо да обяснява разпалено нещо на момче, което видимо не го слуша и се прави, че е самò на спирката.

Христо забелязва Ваня секунди преди тя да го залее с подготвения си жлъчен монолог и слънчево ѝ се усмихва:

Христо: Хехе, Ваня, остави ме на мира, цял ден ме преследваш, не ти ли писна?
Ваня (едва се сдържа да не избухне истински): Значи… Ъхх, дай ми чантата и просто ми се махай от очите, дебил такъв!
Христо (онемява от изненада): Ама… какво…
Ваня: Ще ти кажа аз какво! Страшно си досаден, наду ми главата цял ден, не ме остави дъх да си поема и на всичкото отгоре вместо да тръгнеш към мен на следващата спирка, за да ми върнеш нещата, си кибичиш тук и ме чакаш аз да се върна, на кой свят живееш? Направо се замислям да си сменя специалността, ако всеки ден ще е такъв кошмар.

Ваня се врътва и си тръгва, а Петър насмешливо се навежда към смаяния Христо и му прошепва:

Петър: Май това е мястото в пиесата, в което Ромео пие отровата, пич – а, какво ще кажеш?

Христо няма какво да каже.

Хари Потър и това, което можеше да бъде

П Р О Л О Г

От всички страни го заобикаляха тъмни, зловещи дървета, които хвърляха огромни зловещи сенки. Земята беше покрита с камъни, а всеки от тях можеше да е онзи, който търси.
– Акцио животворен камък – плахо се обади той, но макар че го каза тихо, гласът му прокънтя из Забранената гора. Нищо не се случи, разбира се – толкова могъщ предмет не можеше да бъде призован с магия. Хари спря и въздъхна, опитвайки се да си спомни с най-малки подробности мястото, на което беше захвърлил камъка преди деветнайсет години. Леговището на паяците, край което Волдемор беше устроил своеобразния си лагер, беше наблизо, но за нещастие тогава бяха убити и последните потомци на Арагог, а долчинки като вече опразнената от тях в гората имаше доста. Хари въздъхна още веднъж, още по-дълбоко и отчаяно, и се отпусна на едно пънче. Внезапно един заблуден слънчев лъч, навярно сред последните за този ден, проникна между клоните на вековния дъб, надвиснал над Хари, и се отрази в лъскавата черна повърност на едно малко камъче току до крака му. Той го обърна с върха на обувката си и му причерня от вълнение, като забеляза привидно небрежните драскулки върху камъка, представляващи всъщност герба на рода Певърил. Беше намерил животворния камък.

***

– Господин Потър, каква… хм, радост е за нас да ви видим отново тук – мазно рече Филч, след като му отвори вратата. – Но се опасявам, че вечерята тъкмо приключи и всички са по стаите си.
– Няма проблем, идвам само за да се видя с Директора – сухо отвърна Хари и безцеремонно подмина пазача, който сякаш не бе мръднал и с ден. Филч остана с пръст в уста, но бързо се окопити и затътрузи нозе към стаичката си, мърморейки си под носа.
Кабинетът на професор Лъвгуд се намираше на седмия етаж и Хари пое към него с нарастваща в гърдите радост, че ще види отново старата си приятелка. Луна Лъвгуд беше странен директор с всичките си хрумвания и приумици, но учениците я боготворяха, а учителите – особено Невил Лонгботъм, с когото бяха особено близки още от ученици – ѝ помагаха с каквото могат.
Хари се изкачи по мраморното стълбище и почука три пъти по вратата точно вдясно, която се отвори бавно сама почти веднага. Той влезе смаян в помещението с чувството, че е на грешното място: беше се озовал в красива зелена гора, из която летяха милиони пеперуди. Една от тях, искрящо бяла и доста голяма, кацна точно пред него и след секунда на мястото ѝ застана Луна. Някогашната членка на ВОДА не се беше променила много – дългата ѝ мръсноруса коса все така се спускаше по гърба ѝ (вярно, доста по-спретнато от преди), а очите ѝ гледаха все така замечтано, но нещо в излъчването ѝ показваше, че човек не трябва да се закача с Луна Лъвгуд.
– Хари – възкликна изненадано тя – Не очаквах да те видя. Влизай, влизай, всички много ще се зарадват, че си тук.
– Всъщност ще е по-добре никой да не узнава – тихо изрече той, след като припряно затвори вратата зад себе си – Дори Джини. Виж, Луна, дошъл съм по работа, на която в никакъв случай не бива да се придава гласност…
Но тя не го слушаше. Размаха магическата си пръчка и из стаята се понесе нежна мелодия, идваща от грамофон, подпрян на едно от дърветата.
– Заповядай, седни – каза Луна и се разположи на меката трева. Хари се отпусна до нея и тъкмо се чудеше как да започне, когато Луна го изпревари.
– Искаш онази пръчка, нали?
– Луна, как…
– От години те чакам да дойдеш за нея. Не ме гледай толкова изумено, Хари – не съм толкова глупава, колкото изглеждам.
– Не съм казвал…
– Знам, че не си. Но всъщност всички се държите с мен сякаш съм все още дете.
– Но ме разбираш, нали? – напрегнато я попита Хари. – Просто не мога да оставя нещата така.
– А защо не? Сега всичко е спокойно, от години живеем живота, за който винаги сме мечтали – освободени от черни магьосници и непрекъснати заплахи…
– Напротив – вие живеете този живот, не аз… Винаги съм се чудел какво щеше да е, ако…
– Ако какво, Хари? – Лицето на Луна се беше свило тъжно. – Ако беше безсмъртен? Господар на Смъртта?
– Знаеш много добре, че не това е целта ми! – обиди се той – Не съм като Волдемор.
– Извинявай… – започна тя, но Хари я прекъсна.
– Чудя се как щеше да се развие живота ми, ако можех да върна всички свои близки, които намериха смъртта си и които обичах. Чаках прекалено дълго, но мисълта за това напоследък взима връх над всичко.
– Не разбирам. Като господар на Смъртта можеш не само да живееш вечно, но и да…
– Но и да връщам времето назад заедно с хората, умрели тогава, да. Иначе не би имало смисъл, не мислиш ли? Как могат родителите ми да се върнат към живота, след като толкова много време е минало? Логично е те да се съживят в момента, в който животът им е бил отнет, и аз ще мога да го направя… съвсем скоро.
Луна беше ужасена.
– Но, Хари, как така ще стъпчеш целия си живот… Семейството – децата си, за Бога! – приятелите… Ще ги заличиш ей така, без да ти мигне окото, само за да се запознаеш с родителите си?!
– Как така… – запелтечи Хари объркано – мислиш, че всичко, което имам сега, ще изчезне?
– Но разбира се! – изписка Луна – Никой не бива да променя миналото, дори ти, Хари Потър! Представи си, че ако оживеят родителите ти, ти умреш! Това ли искаш?
– За Бога, Луна! – ядоса се Хари – Всичко съм измислил, не се тревожи. Просто ми дай ключа за кабинета на Дъмбълдор, за да всема пръчката, и всичко ще бъде наред.
– Не, Хари, не мисля, че трябва да го правиш – каза тя с треперещ глас.
– Добре тогава… Ще го взема сам. Акцио ключ! – извика Хари и ключът се понесе към ръката му, излитайки от джоба на Луна, която закри очи с ръце, за да не гледа тържествуващото му лице.
– Пак ти казвам, не се тревожи – спокойно рече Хари и понечи да излезе от кабинета гора – А, не споменавай на никого, че съм бил тук – извика той през рамо и затвори вратата след себе си.

***
Някогашният кабинет на Албус Дъмбълдор бе останал недокоснат от времето с тази разлика, че сега зад писалището висеше портрет на Сивиръс Снейп. След него никой не бе използвал стаята, но в нея все още стоеше Бъзовата пръчка – тя лежеше спокойно на бюрото, където Хари я бе оставил преди деветнайсет години, и спокойно чакаше собственика си. Той влезе в стаята задъхан и погледът му веднага беше прикован от портрета вляво от вратата, на който белобрад старец бършеше очилата си с форма на полумесеци в мантията си. Хари с мъка откъсна очи от Албус Дъмбълдор с утешението, че скоро ще го види жив, и се запъти към писалището. Постави там камъка и мантията, образуващи заедно с пръчката прословутото триъгълно око, и внезапно в кабинета засия светлина, толкова ярка, че заслепи Хари и сякаш го изпълни дори отвътре…

П Ъ Р В А
Г Л А В А

Хари Потър бе съвсем обикновено момче. Вече единадесет години живееше щастливо и спокойно с родителите си в магьосническото селце Годрикс Холоу и на сутринта на 31 юли бе събуден от майка си, която в ранни зори нахлу в стаята му, за да го поздрави за рождения му ден, преди да тръгне за работа.
Половин час по-късно момчето слезе в кухнята, където баща му четеше вестник, но усмихнато вдигна поглед веднага след като то влезе.
– Честит рожден ден, сине!
– Благодаря, тате – отговори разсеяно Хари и отвори хладилника, търсейки нещо за хапване. – Майка каза да ти предам, че ще се върне към 7 и ще вечеряме със Сириус и Ремус.
– Това е страхотно, Хари, но не знам дали ще успея да се върна навреме…Знам, че е рожденият ти ден, но обещах на Артър Уизли да се видя с него след работа – случайно е намерил почти нови джанти за лека кола и ще се съберем да ги разгледаме на по чашка. Знаеш ли какво, защо не дойдеш с мен? Артър има син на твоите години, ще сте в един випуск в Хогуортс. Сигурен съм, че майка ти няма да има нищо против, а семейство Уизли са много дружелюбни, ще се радват да се запознаят с теб – имат страшно много деца, ще си допаднете.
– Защо не… – измънка Хари между хапките хляб с шунка.
– Какво, идеята не ти ли допада? – разтревожи се Джеймс.
– Не, просто… Сириус ми липсва, не съм го виждал откакто замина, а и Ремус не идва много често…
– Сигурен съм, че ще можем да отложим вечерята с тях за утре, не се тревожи – ще се погрижа. – успокои го баща му и стана. – А сега трябва да тръгвам. Ще мина да те взема в 6 и половина, какво ще кажеш?
– Имаме сделка – усмихна се Хари и Джеймс излезе в слънчевото утро, свирукайки си щастливо.

***

Останал сам, Хари се зачуди какво да прави. Не вървеше да прекара рождения си ден пред телевизора, а не му се четеше и книга, затова реши да навести добрия си приятел Рубиъс Хагрид, пазач на дивеча в Хогуортс, където момчето щеше да отиде да учи съвсем скоро. Отиде до бараката за метли в задния двор и след като се убеди, че метлата му е в ужасно състояние след последния преход с нея, взе тази на баща си, оставяйки му бележка, за да успокои гузната си съвест. Къщурката на Хагрид беше много далеч, но Хари плануваше да го потърси първо в Продънения котел – имаше голяма вероятност големият му приятел вече да е там в компанията на беззъбия собственик Том.
Момчето яхна метлата и се извиси над спретнатата им къщурка, усещайки вятъра в косата си. Чувството на свобода, което усещаше, когато беше във въздуха, не можеше да се равнява на нищо друго.

***

– Заповядайте, заповядайте – извика госпожа Уизли, когато Хари, Лили и Джеймс се появиха в камината им след пътешествието си с летежната пудра. Може би да се изтъпанчиш сред всекидневната на магьосници, пък били и те твои добри приятели, не бе най-добрата идея, но беше често срещано явление сред общността им – пудролиниите осигуряваха безопасно и бързо придвижване. – Рон чака Хари с нетърпение.
– Благодаря ти за гостоприемството, Моли – отвърна Лили с нежния си глас и прегърна домакинята. Артър стоеше леко встрани и правеше знаци на Джеймс да го последва, така че след минутка двамата незабелязано се бяха оттеглили в гаража, за да обменят информация за общото си хоби – бита на мъгълите.
– Хари, миличък, стаята на Роналд е най-отгоре на стълбището, изкачвай се, докато стигнеш до нея – обърна се отново към момчето Моли Уизли. Лили Потър леко му кимна зад гърба ѝ, насърчавайки го да отиде при връстника си, така че Хари нямаше избор – пое нагоре по разкривеното стълбище в разхвърляната, но страшно гостоприемна къща на Уизли.
Едва бе стигнал до първата стълбищна площадка и от вратата там се подаде нечия червена коса, обрамчваща малко и красиво личице – Джини, най-малкото дете в семейството и единственото момиче на Уизли. Тя внимателно погледна Хари, но не наруши мълчанието.
– Приятно ми е, Хари Потър – престраши се той най-сетне и подаде ръка, която момичето срамежливо стисна.
– Джини Уизли – тихо каза тя. Гласът ѝ беше изключително нежен и Хари несъзнателно усети внезапна привързаност към това малко момиче. – И ти ли отиваш в Хогуортс тази година?
– Не, още съм малка… Чак следващата – пророни тихо Джини и очите ѝ се наляха със сълзи, след което прошепна едно “чао” и хлопна бързо вратата под носа на момчето. Хари сви рамене и продължи нагоре.

***

За негово голямо облекчение с Рон Уизли бързо намериха общ език и когато късно вечерта семейство Потър си взе довиждане с Уизлиевците, двамата се бяха уговорили да споделят едно купе по време на пътуването към Хогуортс на първи септември. Лили също бе прекарала една много спокойна и приятна вечер в компанията на Моли, с която бяха станали близки покрай мъжете си – Джеймс и Артър отскоро работеха в един отдел и общото им хоби ги бе сближило много.
– Е, Хари, как се чувстваш вече на единайсет? – попита го майка му, когато тримата се прибраха в къщата си малко по-късно.
– С един приятел повече – щастливо отговори момчето и, изкачвайки се по стълбите, добави – Благодаря ви за хубавия ден, мамо и тате. Лека нощ.
– Лека нощ, Хари – отвърнаха родителите му, прегърнаха се и влязоха в спалнята си. От една снимка на шкафа в коридора щастливо усмихнатите лица на Хари, Джеймс и Лили пробляснаха за миг, уловили светлината от вече гаснещите пламъци в огнището, а сетне къщата потъна в тъмнина.

В Т О Р А
Г Л А В А

Август литна като един миг и неусетно за Хари настъпи 31-ви – денят, в който щеше да отиде на Диагон-али с родителите си, за да си купи училищните пособия. Продъненият котел бе препълнен както обикновено, но семейство Потър не се задържа дълго там – имаха доста работа на магьосническата уличка и затова се разделиха: Джеймс се запъти към Гринготс, за да изтегли малко пари в случай, че не им стигнат, а Лили и Хари влязоха във Флориш и Блотс, откъдето щяха да купят учебниците на бъдещия ученик. В книжарницата цареше истински хаос – очевидно голяма част от учещите в Хогуортс бяха изчакали до последния момент, за да си вземат нужните книги. Докато майка му се приближи до щанда със списъка в ръка, Хари се зае да поогледа наоколо и едва не се блъсна в момиче с бухнала кестенява коса и доста големи предни зъби.
– Ох, извинявай – извика то, отдръпвайки се припряно – По принцип не съм толкова непохватна, но сега съм изнервена… – Момичето се изчерви.
– Не се притеснявай. За първа година ли ще си в Хогуортс?
– Да, и ти ли? Хърмаяни Грейнджър, приятно ми е – протегна ръка тя.
– Хари Потър, на мен също… Струва ми се, че родителите ти те търсят, това не са ли те до вратата? – посочи въпросително Хари притеснителните мъгъли, които разтревожено се оглеждаха наоколо.
– А, да – засрами се отново момичето. – Целият този свят им е все още непонятен, така че по-добре да вървя… Предполагам, че ще се видим в Експрес Хогуортс утре, нали, Хари?
– Да, до скоро – кимна момчето и Хърмаяни се отдалечи, след като го озари с една последна сияйна усмивка. “Мило момиче”, помисли си Хари и побърза да се присъедини към майка си, която вече държеше голяма купчина книги и с мъка си пробиваше път към него.

***

Лили, Джеймс и Хари обядваха в слънчевия двор на Сладоледената къща на Флориан Фортескю заедно със Сириус Блек, най-добрия приятел на семейството. Сириус и Джеймс бяха учили заедно в Хогуортс и дружбата им бе оцеляла през годините. Блек беше даже кръстник на Хари и момчето много го обичаше. Отскоро Сириус работеше в другия край на страната и вижданията им се бяха поразредили, но все още се смееха много в неговата компания.
– Значи утре заминаваш, шефе? – подкачи момчето той.
– Да, сър – захили се Хари.
– Колко само се забавлявахме там… – замечта се Джеймс.
Изражението на Лили бе строго.
– Помня… Надявам се синът ни да не върви по стъпките ви.
– Какво толкова са правили, мамо? – озадачи се Хари, а Сириус и Джеймс събраха глави и избухнаха в беззвучен смях.
– Не ти трябва да знаеш, сине – обади се най-сетне баща му, когато успя да се овладее. – Но ако не влезеш в отбора по куидич, ще трябва да си търсиш нова къща. – И двамата с най-добрия му приятел отново се разсмяха, като този път Хари и Лили се присъединиха предпазливо към тях.

***

Късно същата вечер Хари лежеше по гръб в леглото си и се чудеше какво го чака: за първи път в живота си щеше да е толкова далеч от родителите си за доста дълго време и то на място, което не познава, и с хора, повечето от които никога не беше виждал. Единствената му утеха бе Хагрид, с когото бе израснал: в краен случай щеше да прекарва времето си с него, но се съмняваше нещата да се развият така. Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър му бяха станали много симпатични все пак и Хари заспа, очаквайки с нетърпение предстоящия ден.