Защо не искам да имам послушно дете и други истории

Темата за това как се отглежда и възпитава дете е изключително щекотлива и многостранна – затова и винаги подхождам с повишено внимание към нея. Днес ще ви споделя няколко свои принципа, които не са нито задължително правилни, нито подходящи за всички, но пък могат да се окажат интересни за вас и дори да ви накарат да се замислите, което е първата цел на всеки мой материал.

Послушанието като добродетел

Да започнем с думата “послушно” – струва ми се, че много хора около мен си мислят, че това е страхотен комплимент (към детето): “Браво, много си послушна!”. Хайде да се запитаме какво означава послушанието – да изпълняваш онова, което ти казват да направиш. Защо това да е добродетел? Аз не искам детето ми да е послушно. Искам да развия у него критично мислене, да му дам пример, че е прекрасно да си мил и любезен с околните, да уважаваш мнението им и да се съобразяваш с него, когато го намираш за смислено. Но не и да го дресирам да изпълнява команди. Замислете се – ако изисквате от детето си пълно подчинение само защото вие сте казали така, какво ще го спре да последва думите на някой друг възрастен (не толкова добронамерен) в някакъв момент, защото знае, че трябва да “слуша”? Не казвам, че не трябва да се поставят граници, с които детето да се съобразява – в никакъв случай (даже ще говоря за тях малко по-надолу), но не съм съгласна послушанието да се изтъква като положително качество. С какво може да се замени – най-лесно е с “Благодаря”. Може да благодарите на детето си за търпението да ви изчака, за съдействието (докато извършвате някоя неособено приятна процедура върху него – рязане на ноктите например), за помощта (ако си е събрало играчките). Може да оцените постъпката на детето вместо него самото – “Беше много мило от твоя страна да направиш еди-какво-си”. Аз обичам да описвам самата ситуация и реакцията на детето в нея и да добавям: “Трябва да се гордееш със себе си”. Това е доста по-добър вариант от “Гордея се с теб” – все пак постижението си е на детето, не е много редно да му го отнемаме и да прехвърляме фокуса върху себе си. Разбира се, че се гордеем – ние сме създали, възпитали и отгледали това дете, т.е. голяма част от постъпките му са пряк резултат от нашите действия, но идеята на комплимента към него е то да оцени себе си и да се почувства добре.

Вмятам тук нещо – може да ви се стори странно, но има три фрази, които често казвам на дъщеря си, защото ми се струват много важни:

1. Ти си важна – много е важно, че теб те има. Щастлива съм, че съществуваш.
2. Много те харесвам – не просто те обичам, защото си ми дете, а те харесвам като човек.
3. Обичам те винаги – независимо в какво настроение си или какво си направила. Имаш пълната свобода да бъдеш ядосана, тъжна, сърдита, раздразнителна и аз пак ще те обичам – не само когато си усмихната и щастлива.

Силни стимули – пищящи играчки, екрани, захар

Втората тема, която искам да засегна, са силните стимули – стараем се да държим детето си далеч от тях още от раждането му. Не сме купували (и помолихме близките си да не го правят) играчки, които светят, пищят, пеят – първо, защото обикновено са пластмасови, а се стараем да не трупаме излишна пластмаса вкъщи. Второ, всички те представляват един наистина силен стимул за сетивата на малкото дете, то се адаптира към него и става по-малко чувствително към по-слаби стимули (игра с дървени играчки, разглеждане на книжки). Нямам източници, които да доказват това твърдение – сама стигнах до този извод. Напълно е възможно да греша, но дори да е така, не смятам, че съм лишила дъщеря си от нещо жизненоважно.

Другият стимул, с който внимаваме, са екраните – това не ни е било особено трудно, защото вкъщи нямаме телевизор, т.е. не е имало как детето случайно да се залепи и да гледа нещо. На телефоните си инцидентно сме ѝ показвали снимки и видеа на самата нея. След като стана на 2, решихме да гледаме за първи път филмче заедно (признавам си без бой – много искахме да споделим най-сетне киното с нея) и стигнахме до 15-тата минута на “Мечо Пух” – хареса ѝ, но не толкова, че да настоява да го правим отново. Явно още ѝ е рано. Специалистите по детско развитие (психолози, логопеди, дори офталмолози, ако щете) не препоръчват гледането на детски филмчета преди 3-годишна възраст (най-вече заради възможни проблеми с проговарянето, макар че основно мое съображение си остава твърде агресивният стимул, който телевизията представлява). Знам, че много родители използват екраните като начин да откраднат малко време за себе си и не искам да ги съдя – не е никак лесно да си на разположение 24/7 и да трябва постоянно да забавляваш едно малко човече. Само че… то няма да е толкова малко още дълго време. Ще стане на 3-4, ще започне да прекарва повече време само, без това да му пречи. Този момент ще дойде – рано или късно. Но дотогава ми се струва редно да му обръщаме внимание или поне да намерим алтернатива на екрана, която да ни набави така необходимото свободно време (ако я откриете, пишете ми, и аз я търся). Една история от морето – в ресторанта, в който вечеряхме, на съседната маса седяха родители с децата си (май бяха близнаци, защото и двете изглеждаха на 4). Едното гледаше филмче на телефона на майка си, другото – на телефона на баща си. Взеха им ги само докато си изядат храната и после им ги върнаха. По едно време телефонът на бащата звънна и се наложи той отново да го вземе от момченцето, което изпадна в истерия, а бащата на свой ред му изнесе подробна лекция, че е като зомби с този телефон, не го пуска и не може да вдигне очи от него. След което му го върна, за да си продължа разговора с майката. Да, ние, големите, определено сме зомбита на моменти, но единствено наша е отговорността дали и децата ни ще станат такива. Спирам с тази тема.

Последният стимул, който спестяваме на дъщеря си, е захарта. Без значение от формата – сладолед, шоколад, бисквита. Да, вкусна е, да, ние я ядем, и да, детето все някога ще опита всички тези неща, които я съдържат. Даже цял живот ще ги яде. Не виждам причина да започва, докато е толкова малко. Захарта няма полезни свойства и е един напълно легален наркотик, който според мен няма място в детското меню. Ако темата ви е интересна, силно препоръчвам две статии на Маги Пашова – Захарни деца и 3 начина да насърчим детето си да избягва захарта, изваждам малко информация от първата:

Ето някои от доказаните негативни ефекти на захарта при децата:

– предразполага към затлъстяване

– увеличава риска от диабет 2 (Източник)

– допринася за зъбен разпад и образуване на кариес (Източник)

– причинява хиперактивност и дефицит на внимание (Източник)

– пречи на концентрацията (Източник)

– потиска имунната система (Източник)

– създава условия за чревен дисбаланс, като подхранва гъбични микроорганизми (Източник)

– създава киселинна среда в тялото

– нарушава минералния баланс в тялото (Източник)

– потиска апетита за полезни храни, като засища с празни калории

Магдалена Пашова

Може би ще попитате – как да огранича детето си от сладко, като самият аз го ям? По принцип най-добрият вариант е и вие да го намалите, защото и за вас не е полезно, освен това най-доброто възпитание е възпитанието чрез пример. Ако вкъщи няма бисквити, вафли, кроасани и други подобни неща в пликче, детето ви няма и да ги търси, защото е малко и не знае, че съществуват. Разбира се, не призовавам към крайности, всеки, който харесва шоколад, има нужда от мъничко от време на време. Не ви съветвам нито да се криете от детето, докато го ядете, нито да го лъжете, че е нещо гадно (като цяло съм много против заблуждаването на децата). Може просто да му кажете истината: “Не искам да ти дам от това, защото не смятам, че е подходящо за деца.” Всъщност казването на истината е чудесен изход от страшно много ситуации и може значително да ви улесни живота.

Поставяне на граници

…което пък ме води до поставянето на граници (и спазването им!). Какво общо имат ли? Забелязала съм, че казването на истината е най-доброто средство за поставяне на граници в нашето семейство. Как го правя – използвам твърдения в първо лице, за да опиша съображенията си и възможните последствия, и после се придържам към тях. Без да оставям на детето място за коментар и без да го лъжа. Нека вземем отново примера за захарта – дъщеря ми ме е видяла да ям шоколад и е поискала да го опита. Ситуацията попада в категорията “не мога да направя компромис”. Обяснявам веднага: в главата си разделям всичко на важно и не толкова важно, като с нещата във втората категория мога да направя компромис – ако иска пица примерно, ще ѝ дам. Не е най-здравословната храна на света, не бих ѝ я сервирала за основно ястие, но не смятам, че ще ѝ стане нещо от една или няколко хапки. Шоколадът обаче попада в категория “важно” – за мен е важно дъщеря ми да не консумира шоколад поне докато не стане на 3 години (засега съм поставила границата там). Затова ѝ обяснявам: “Това е шоколад. Той е вкусен – аз го харесвам, затова съм си взела малко да хапна. Не искам обаче да давам на теб, защото не е подходящ за деца. Съжалявам.” Сега, тук има два варианта. Детето може да приеме границата (както прави моето, защото хич не му дреме дали ще опита шоколад на този етап), но може и да се разстрои и да настоява за своето. Ключовото е, че границата, веднъж поставена, не се мести. При никакви условия. Може да приемете чувствата на детето (най-вероятно е разстроено), да признаете, че ситуацията не е приятна, да му предложите алтернатива (конкретно на шоколада – препоръчвам кремче от банан, авокадо, лешников тахан и малко прясно мляко), но до там. Ако отстъпите, давате сигнал, че границите могат да се местят, ако то се тръшка, плаче и настоява.

Нямам предвид, че родителят трябва да е цербер, който огражда детето си отвсякъде и не му оставя никакво право на мнение и свобода – в никакъв случай. Точно по тази причина разделям нещата на важни и не толкова важни. Ясни граници поставям само при първите, като се старая те да са възможно най-малко – основно ситуации, които застрашават здравето или живота на детето, целостта на важни предмети и спокойствието на околните. Под последното имам предвид както крещене в супермаркета, така и издевателства над мен самата – мисля, че е напълно ОК родителят да каже на детето си “Не ми харесва да ме риташ под масата” или “В момента ме боли глава и не искам да ти прочета тази книга, трябва да затворя очи за малко.” Ние също сме хора и имаме право на мнение, предпочитания и, боже господи, миг спокойствие, може ли? Не го забравяйте:) Между другото, редовното изказване на вашето лично мнение води до чудеса като безропотно тръгване от детската площадка, когато сте казали, че вече ви е скучно и не ви се виси там. Гарантирам, опитайте (не става от първия път обаче).

И – като казах детска площадка – за финал ще ви споделя набързо едно наблюдение от онзи ден. На въпросната площадка моето дете беше най-малкото, всички останали бяха над 3-годишна възраст. Можете ли да познаете коя фраза се чуваше най-често? “Имаш ли пиш?” – различни майки го извикаха общо над 10 пъти. Може да съм в голяма грешка тук, но не е ли редно след един момент физиологичните нужди на детето вече да са негова отговорност? Разбирам, че много деца се изпускат, докато са се заиграли, но как биха могли да се отучат от това, ако не им се даде възможност? Постоянното питане “Пишка ли ти се?” е досадно за детето, освен това затвърждава у него представата, че то не може само да се сети дали му се пишка. Поставете се на негово място – ако най-големият авторитет за вас, майка ви, не вярва, че можете да се справите с нещо, вие ще го вярвате ли? Може би като възрастни не виждате проблем да си го представите, но имайте предвид, че малките деца още не са стигнали до момента, в който подлагат на съмнение мнението на родителите си (нека се наслаждаваме на това, докато можем).

Толкова за днес. Силно се надявам, че не съм прозвучала назидателно някъде, и много ще се радвам да чуя вашето мнение, ако не сте съгласни с мен (ако сте съгласни, също ще ми е приятно). Всички родители са различни и всички деца са различни, но в крайна сметка всички се стремим към едно и също – да дадем възможно най-много, като в същото време нанесем най-малко вреди. О, и да не забравите – всичко счупено може да се поправи с “Извинявай” и “Обичам те” и никога не е късно. Хайде, до скоро,

Рози

ПП: Ако ви вълнуват детските теми, препоръчвам да погледнете статията ми с начини за стимулиране на речта на детето, както и тази със съвети за по-пълноценно общуване във възрастта между 2 и 3 години. Чао наистина вече!