Може би най-важният принцип, на който основавам поведението си като родител, е, че нищо не трябва да се случи на всяка цена. Не съм пришпорвала детето ми да се претъркулва, да пълзи, да седи, да говори, да ходи на гърне – особено за последното много внимавах, защото рискът от нанасяне на някаква травма е по-голям от този човечето да си остане с памперс завинаги. Аз поне такива хора не познавам – които да не ходят сами до тоалетна. Вие? Всичко ще се случи в правилното време, когато детето е готово. Недостигането на някаква поставена от останалите цел не прави родителите лоши, нито детето – бавно (думи нямам да ви опиша колко мразя етикети). Но не за това ще си говорим днес.
Въпреки че не съм фен на бързането, всъщност харесвам стимулирането. Децата са родени любопитни и ако ги наблюдаваме и им подаваме необходимите стимули, те самички се бутат напред и нагоре и развиват своя потенциал. Това е супер вдъхновяващо за наблюдение и нас (мен и Ванката) страшно много ни мотивира да бъдем повече като дъщеря си, която не се отказва. Едно от нещата, в които полага най-много усилия, е говоренето – може би се дължи на факта, че и двамата с баща ѝ сме ужасно приказливи (понякога май ѝ досаждаме), а ми се иска да вярвам, че и аз съм ѝ помогнала малко или много. В тази статия ще ви разкажа как съм стимулирала речта ѝ до момента – може някоя идея да ви е полезна.
Това, с което започнах, макар и не с някаква цел тогава, беше да ѝ говоря много, още докато беше съвсем малко бебенце. Сигурна съм, че повечето майки бърборят на бебетата си, особено ако са сами с тях по цял ден – ами откача се, мили хора, какво да ви кажа. Вижте бебешката история на Соня Тодорова в края на тази публикация – тя го доказва. Та разказвах аз на детето всичко – какво правя в момента (особено докато готвех), какво ще се случи след малко, как ще се погрижа за него (това е особено важно и за осъзнаването на самото детенце като отделно същество – да му обяснявате, че ще му смените памперса, ще го сложите в количката, ще му закопчаете коланите). Описвах ѝ играчките около нея, разказвах ѝ какво ще правим през уикенда, как сме се запознали с баща ѝ – за бебетата е важно да чуват много и различни думи, защото през първите месеци от живота си трупат пасивен речник.
Нещо друго във връзка с бърборенето – никога не съм използвала бебешки език, а съм се обръщала към дъщеря си като към голям човек. Просто аз съм си такава – не ми идва отвътре.
Допълнение: след като пуснах статията, една жена ми писа, че всъщност произнасянето на умалителни форми на думите е по-лесно за децата, т.е. употребата им от ваша страна би могла да подпомогне проговарянето (например “зайче” вместо “заек”). Мога да потвърдя, че дъщеря ми със сигурност ги предпочита (макар че не знам дали е защото са ѝ по-лесни) – “беличка” е моят личен фаворит.
Следващото нещо, което правя от съвсем рано, е да пея на детето – и детски песнички, и обикновени български песни (защото доста бързо изчерпах детските, преди да се светна, че ще трябва да понауча няколко). Според мен пеенето от страна на майката (или бащата) е по-полезно за детето от гледна точка на езика, защото е по-бавно и по-разбираемо от музиката на запис (а и е акапелно). Един възможен плюс за вас от цялото това пеене е, че гласът се развива и току-виж сте започнали да пеете по-добре. Не го вярвах, ама се оказа така.
Много добър приятел на речта от съвсем ранна възраст са книжките – може да започнете да четете на детето още от първия-втория месец, когато започне да се оглежда и да различава обектите около себе си. Разбира се, при съвсем малките бебенца четенето на книжки и разглеждането на картинки няма нищо общо с това при големите деца, но определено има смисъл в него. За начало са подходящи книжки с контрастни обекти (бебетата по-лесно ги различават), с дебели корици (за да може детенцето самичко да разглежда книжката) и с малко текст. Ето няколко, които ви препоръчвам (всички са на изд. Фют):
Четенето е инвестиция – резултатите в речта може да не се забележат веднага (ако детенцето е съвсем мъничко), но неминуемо ще дойдат. Първата книга, която наистина повлия бързо и осезаемо на говора на дъщеря ми, беше “Моят първи речник” – взехме я от Лидл, като беше на около годинка, но ето две подобни на изд. Пан (те се предлагат и под формата на карти – също много сполучлив вариант):
Забелязала съм положително влияние върху речника ѝ и от всички енциклопедии с капачета на изд. Фют – както от поредицата “Защо? Какво? Как?”, която е много популярна, така и от “Първи въпроси и отговори”. Освен за източник на нови думи (и образи зад тях), тези книжки са чудесни и за стимулиране на фината моторика (чрез отварянето и затварянето на капачетата). Тя пък е в пряка връзка с онези области на мозъка, които са отговорни за развитието на речта.
Друго занимание, което препоръчвам, е реденето на пъзели. Описването на картинката, търсенето на определен обект, наместването на парчетата – всичко това помага много. В тази статия съм изредила всички пъзели, които харесваме вкъщи, като за най-полезни и подходящи за разговори смятам двата кръгли на Djeco – единият проследява как минава денят на едно мече, а другият – цялата година на едно еленче (и така запознава детето със сезоните).
Тук е моментът да спомена и нещо, което може да попречи на проговарянето – твърде ранното гледане на детски филмчета. Препоръчвам ви тази статия на логопеда Ива Александрова, както и тази на Силвия Асенова (също логопед). Ето малко от втората:
Каква е връзката между телевизията и детската реч? Нали седящото пред телевизора дете постоянно слуша реч? Нима чутата реч не способства за речевото му развитие? Каква е разликата кой говори с детето – възрастен или герой от анимационен филм? Разликата е огромна. Речта не е подражание на чужди думи и не е запомняне на речеви щампи. Овладяването на речта в ранна възраст се случва само чрез непосредствено общуване, в диалог. По този начин се включват не само слухът и артикулацията, но и действията, мислите и чувствата. За да проговори детето, е необходимо речта да бъде включена в конкретни практически действия, така че то да има реални впечатления и общуване с възрастни. Речевите звукове, ненасочени лично към детето и непредполагащи отговор, недокосващи детето, неподтиквайки го към действие и непредизвикващи образи, остават „пусти” звукове. Речта, излизаща от екрана, остава като трудно преработен набор от чужди звукове. Информационният поток, идващ от екрана, превишава възможностите на детето да го възприеме и самостоятелно да го преработи. То често не може да установи връзка между изображението и чутия текст.
Силвия Асенова
Поради същите причини с Ванката решихме да си спестим и говорещите (интерактивни) играчки, докато детето е съвсем малко – такива, при които натискаш копче и те започват да приказват и/или да пеят. Подариха ни едно куче, с което Калина сега много си играе – то пее песнички, тя пее с него и танцува – но докато беше малка, буквално зомбясваше, като го пуснеше, затова го прибрахме за известно време и го извадихме, като стана по-голяма.
Но да се върна на нещата, които е хубаво да правим, за да стимулираме речта. Мисля, че огромно влияние изигра това, че още при най-първите опити на детето да каже нещо, аз се опитвах да го разбера и повтарях всичко, което ми е станало ясно. Така де, сещате се, че в началото диалогът е изглеждал горе-долу така:
– Аргххххх!
– Ти искаш да достигнеш играчката, а тя е твърде далеч! Уф!
Но в един момент детето забелязва усилията ви и самото то започва да се старае много повече да го разберете, защото му доставя голямо удоволствие да бъде разбрано. Нали е човече, всички това искаме в крайна сметка – да ни разберат. Както и да е, чрез това повтаряне правим две неща – първо, даваме сигнал на детето, че искаме да проведем диалог с него, в който сме равнопоставени участници, и второ, показваме му как може да се изразява. Всичко става бавничко, но определено има голям ефект в дългосрочен план. Следващата стъпка е да похвалим усилията, които детето полага – “Виждам, че наистина много се стараеш да ми кажеш какво искаш. Поздравявам те – ставаш все по-добър в това, не се отказвай!”, както и да го успокоим, ако се ядоса, че не се е справило този път: “Ти много искаш да ми кажеш нещо, но не можеш да намериш думите. Това наистина е изнервящо! Не спирай да опитваш – ще се получи, дори да не е сега.” Вмятам тук, че според Хаим Гинът (моето гуру) похвалата трябва да се отнася само до усилията и постиженията на децата, а не до техния характер или лични качества. Това означава, че когато искаме да ги поощрим, не трябва да им даваме оценка (“Ти си добър/умен/чудесен”), а да нарисуваме реалистична картина на постиженията им, от която те сами да направят извода за своята личност. Така де, извинявайте за лирическото отклонение, не можах да се сдържа. Повече за д-р Гинът съм писала тук.
Когато децата проговарят, те често заменят думите с такива, които са им по-лесни за произнасяне – и много често заместителите са убийствено сладки. Съветвам ви обаче да не се изкушавате да започнете и вие самите да ги използвате, защото целта е детето да проговори като вас, а не вие като него. Тук мога да ви дам два примера (един добър и един лош) – като бебе, дъщеря ми казваше на топката “ба”, а на кравата – “мука” (дума, която аз ѝ подадох, защото баща ѝ така е казвал на кравите като малък и аз го намерих за много сладко). “Ба” никога не е влизала в моя речник и сега детето си казва съвсем ясно “топка”, докато “муката” още е на дневен ред, защото и ние я използваме. Виновни сме. Е, детето не мисли, че животното се казва така – знае, че е крава, може и да го каже, но работната ни дума е “мука” и мисля, че скоро ще трябва да направим нещо по въпроса.
Сега стигам и до поправянето – редно ли е да поправим детето, ако се опитва да каже нещо (дума или цяло изречение), или така ще го обезкуражим? Чела съм (не помня вече къде), че не трябва да правим забележки на детето, но опитът ми показва, че поправянето всъщност му помага да усъвършенства речта си. Разбира се, трябва да се прави с много любов, още по-добре ще е, ако успеете и шега да вметнете, но е добре да изговорите правилния вариант и детето да го повтори след вас. Напълно възможно е да не се получи много по-добре от първия опит, но според мен е важно детенцето да е наясно как е правилно, за да се стреми натам. Имайте предвид, че от това колко зъбки има в дадения момент също зависи какво ще е произношението му на някои думи (особено ако в тях присъстват в, г, з, л, р – дъщеря ми до съвсем скоро не можеше да каже к в началото на думите, което доведе до много смешни “чученце” и “тотенце”, но не знам дали е било във връзка с броя зъби в устата ѝ, който не е значителен и днес).
Когато детето вече е започнало да говори, за него е много полезно да го стимулирате да разказва – може да започнете с книжки, които познава например. Малките деца запомнят изключително лесно, така че ви гарантирам, че ако има любима книжка, детето ви вече я знае наизуст. Ние съвсем случайно открихме, че дъщеря ни е научила няколко (чухме я да ги разказва и дебнахме дълго време, докато я запишем за спомен). Особено подходяща за разказване намирам “Еди се учи да лети” от Катарина Мацурова – ето и кратък запис от един от първите опити на Калина (ако не сте чели книжката, едва ли ще разберете много):
Май не казах как да накарате детето да разкаже книжката – при нас проработи да я помолим да ни почете малко, както и предложението да запишем клипче как чете за братовчед си, с когото не се бяха виждали дълго време.
Може да стимулирате детето да разказва и как му е минал денят или какво сте правили през уикенда, като го подпомагате с въпроси: “И какво стана после?”, “Какво ти хареса най-много?”, “Къде отидохме след това?”. Имайте предвид, че за малките деца е много трудно да отговарят на съвсем общи въпроси като “Какво прави днес?” (най-вероятно детето е правило много неща) и “Как ти мина денят?”, затова по време на разказа ще трябва да го подкрепяте и насърчавате да продължи. Имайте търпение и го изчакайте да обмисли отговорите си, като в началото може и изобщо да не ви удостои с такива, но това не означава, че трябва да се откажете. Стъпка по стъпка.
Между другото, сетих се за още нещо, което може да спъне говора на детето и да го обезсърчи – задаването на въпроси, на които възрастният веднага си отговаря сам (например “Кой ще дойде ей сега? Мама!”). Това не е диалог и е (съжалявам за силната дума) обидно за детето да не му се позволи да бъде действащ участник в този разговор. Намирам за леко безумни и елементарните въпроси с очевиден отговор – не виждам какъв е смисълът да се пита 2-годишно дете например какво е това, като срещу него идва куче. Това едва ли ще нанесе някаква вреда на детето, но е хубаво разговорите, които водим, да са съобразени със степента му на развитие.
И последно – ролевата игра е изключително полезна за стимулиране на въображението и на речта на детето. До един момент всичко, което то казва, е повторение на нещо, което е чуло – от родителите си, навън, в детската градина, от прочит на детска книжка, но по някое време в периода 18-24 месеца (ориентировъчно – може да ме поправите, ако греша, изчислявам го по моето дете) въображението на детето започва да работи на пълни обороти. Това е чудесен момент да започнете да играете с кукли, животни, коли и каквото още се сетите и да разигравате различни ситуации. Първата сценка, която аз сглобих за дъщеря ми, беше с всичките ѝ кукли, които пратих на детска градина (няколко месеца преди самата тя да тръгне). Това, което ѝ хареса най-много в началото, беше да ги храни и дни наред само им готвеше и им даваше да ядат. Тя беше мъничка тогава, на година и 8-9 месеца, но половин година по-късно вече кара всички играчки вкъщи да говорят какви ли не интересни неща (тази сутрин вагоните на влакчето бяха много приказливи).
Толкова от мен – надявам се да ви е полезно. Ако детето ви е в милата възраст между 2 и 3 години като моето, може да погледнете и статията ми със съвети за по-пълноценно общуване през този период.
До скоро,
Рози
La vie en rose 