Съвети за пълноценно общуване с детето във възрастта 2-3 години

Със сигурност сте чували как хората наричат периода между втория и третия рожден ден – бебешки пубертет, terrible 2s (ужасните 2), епогея на toddler tantrums (на чист български – тръшкането). Това е времето, в което малкото човече започва да се осъзнава като отделна единица от мама, да се противопоставя, за да се разграничи от нея, и казва “не” на всичко само за да има то думата. Обикновено някъде тук идва и моментът за тръгване на детска градина (или ясла), което носи допълнителни трудни емоции за детето, и поведението му става още по-предизвикателно за изтощените родители.

Защо се случва това и защо този период е толкова труден за повечето деца (и техните родители, разбира се) – най-вече заради емоциите. Когато ние чувстваме нещо, разпознаваме усещането, осъзнаваме какво го е предизвикало и знаем как да се справим, макар и понякога да ни е трудно, защото имаме години и години опит със собствените си емоции. Малкото дете обаче не разполага с тези инструменти и се отдава изцяло на чувствата си – някои психолози даже казват, че когато детето изпитва емоции, то Е емоциите си, те са всичко за него в този момент. То не знае нито какво му се случва, нито защо, нито как да се справи – и избухва и се държи… ами, неудобно. Друга мисъл, която много харесвам, е:

Деца, които се чувстват добре, се държат добре. Деца, които се чувстват зле, се държат зле.

Д-р Джейн Нелсън

Важно е да си я припомняте, когато ви изглежда сякаш вашето човече прави всичко възможно, за да ви изкара от равновесие – най-вероятно това не е подла манипулативна стратегия на един зъл ум, а просто един неуспешен опит от страна на детето да получи онова, което иска, или да изживее емоцията си в момента. Най-полезна за разбиране на този тип детско поведение досега ми е била книгата “Скъпи, провалих децата” на Алисън Шейфър – пиша по-подробно за нея тук.

Днес искам да ви споделя какво правя аз, за да олекотя преминаването през тези месеци за мен и моето дете, като правя дебело уточнение, че не съм специалист по детско развитие или възпитание, нито пък психолог – само майка на едно 2-годишно човече. Първото, което бих ви посъветвала, е да прочетете няколко книги на тази тема, писани от истински специалисти – в тази статия съм препоръчала още литература, която намирам за полезна. Вторият ми съвет е да потърсите консултация със специалист (много харесвам Димитрина Проданова и Анастасия Грозева), ако се чувствате на предела на силите си. Това не означава, че сте лош родител или че имате лошо дете (хората не са буркани, за да им лепим етикети), нито пък че семейството ви има сериозен проблем – опитайте се да погледнете отвъд тези стигми. Детските психолози са тук, за да ни помогнат да живеем по-щастливо и да общуваме по-пълноценно с децата си, и е прекрасно и смело, а не срамно, да потърсите съвета им. Аз съм ходила на лекция на Анастасия Грозева за тръгването на детска градина и ми беше изключително полезно – препоръчвам ви нейните срещи за родители, мисля, че през есента ще започнат пак да се провеждат.

И така, след като оставихме това зад нас, да започваме. Може би най-важното нещо, което искам да ви кажа днес (силно се надявам, че няма да ми се обидите, ако мислим еднакво и отдавна сте го осъзнали), е, че детето ви е личност – точно като партньора ви, родителите ви, приятелите ви, непознатите, с които пътувате заедно в автобуса. А личността на другия трябва да се уважава. От наблюденията ми върху начина, по който някои хора се отнасят с децата си, ми се струва, че това често се забравя. Нормално е – ние сме свикнали да водим един живот и искаме детето да се впише в него, а не да ни пречи всячески да свършим онова, което трябва – и затова го командваме, караме му се, преместваме го, ако не иска само да върви, определяме поведението му като “неприемливо”, оплакваме се от него и т.н. Доста по-времеемко би било да спрем и да погледнем на света през неговите очи – а това е жизненоважно за взаимоотношенията ни с него, за връзката, която имаме. Може да ви се струва, че говоря твърде общо, затова ще ви дам няколко идеи как да го направите:

  1. Когато нещо предстои да се случи, информирайте детето предварително. Ако то знае какво го очаква, ще е много по-склонно да ви съдейства, дори и да не иска да прекъсва настоящите си занимания. Ето няколко примера:

    – на детската площадка сте и искате да си тръгвате – кажете на детето, че ще постоите още 5 минутки, през които може да се спусне по пързалката и да се полюлее малко на люлките, и после ще си ходите вкъщи

    – детето се е заиграло с нещо, но е време да се подготвяте за детска градина – кажете му, че когато довърши пъзела си (или изслуша още една песничка/сложи още 3 кубчета върху кулата/спусне още една кола по пистата), ще отидете да измиете зъбите, после ще го облечете, а когато е готово, може да поиграе още съвсем малко, преди да тръгнете за градина

    – предстои ви пътуване – разкажете на детето няколко дни по-рано къде ще отидете, кой ще ви посрещне, какво ще правите там и му предложете да избере три неща, които да вземе със себе си
  2. Когато детето не е съгласно с вас, приемете мнението му – това не означава, че се предавате и ще стане както то иска, а просто че му показвате уважение и го зачитате. Обикновено всички разочарования при малките деца са свързани със силни чувства, изразени по особено неудобен за родителите начин – със сълзи, викане, тръшкане. Всички чувства могат да бъдат приети, някои действия трябва да бъдат ограничени. Ето примери:

    – сервирате на детето нещо за ядене и то не го харесва – обяснете му спокойно: “Това, което съм сготвила, не ти допада. Работата е там, че няма друго за обяд. Може да хапнеш малко от ястието или да пропуснеш това хранене.” Ако започнете да убеждавате детето колко е вкусно въпросното нещо, няма да стигнете далеч. А ако се опитате насила да го накарате да яде, рискувате да му нанесете далеч по-сериозни вреди от това просто да пропусне едно хранене. Разбира се, може и веднага да му предложите нещо друго за ядене, но това е нож с две остриета, особено когато става въпрос за съвсем малки деца – за тях всичко е игра и ако веднъж видят, че могат да ви накарат да играете с тях на това, има голям шанс да започнат да го прилагат системно.

    – детето иска нещо, което в момента не е възможно да му се даде (например да излезе да играе навън, докато вали порой) – приемете чувствата му и изкажете гласно какво го мъчи: “Ти си разочарован, защото искаш да излезем, а ние ти отказваме. Ти много обичаш да играеш навън! Иска ти се да излизахме всеки ден. Работата е там, че в момента вали и няма как.” Опитайте се да бъдете възможно най-лаконични в обяснението защо няма как да угодите на детето – оставете надеждата, че ако му разясните подробно и рационално защо неговото желание няма да бъде изпълнено, то ще ви погледне разбиращо и ще каже: “Ооо, да, мамо, ясно, благодаря ти, сега разбирам.” Говорим за малки деца, при тях рационалната мисъл не е още развита, освен това дългите обяснение ги объркват, отегчават и ядосват още повече. Ние с Ванката редовно бъркаме тук, защото сме дървени философи и двамата и влизаме в жестоки детайли… Но човек така се учи, нали?
  3. Детето се бави, влачи, спира, докато вървите, а имате дестинация, която трябва да достигнете – въоръжете се с търпение и първо установете причината за поведението му. Дали е уморено? Или му е скучно? Ако ходенето му е дошло в повече, предложете кратка почивка – може да седнете на пейка или просто да спрете за малко, но внимателно обяснете на малкото човече, че след паузата трябва да продължите разходката си, защото отивате някъде. Ако му е скучно и се разсейва, предложете занимание, съвместимо с ходенето, за да му стане по-интересно – може да пеете заедно песен, да марширувате, да скачате веднъж на всеки три стъпки (о, и забравете тревогите си, че околните ви гледат – вие имате малко дете и оцелявате, както можете, да ходят да съдят някого другиго), да казвате стихотворения или гатанки и детето да познава отговора, да търсите котки или кучета, да плашите птиците около вас, да изтичате възможно най-бързо разстоянието до следващата спряла кола… Има безкрайно много варианти, разгърнете въображението си. Любимо на моята дъщеря е да казваме марките на колите, покрай коите минаваме. Нямам никаква идея защо е толкова запалена по това, но на 2 години вече разпознава повече емблеми, отколкото аз на 21, когато взех книжка. Още нещо, свързано с бавенето на детето – при малките деца нищо не се случва със същата скорост като при нас. Те имат нужда от време, за да асимилират какво се иска от тях, как да го направят, имат ли желание всъщност – дайте им го. Подговете ги, изчакайте малко, влезте в техния свят – просто приемете, че темпото ви на живот временно ще се забави. Може пък в крайна сметка да се окаже, че така ви харесва повече. Тази точка стана безкрайно дълга, но в нея искам да добавя и че играта винаги помага нещата да се случват по-гладко, особено ако има краен срок и задачи за вършене – да, изисква се доста енергия, за да сте игриви и забавни, но първо, това запазва доброто настроение, и второ, така или иначе ще трябва да вложите енергия и време, по-добре предварително, отколкото после в каране и успокояване.
  4. Когато детето се държи неприемливо до степен, в която застрашава живота си или спокойствието на околните, го отстранете от заниманието му, без да го обиждате. Ние вкъщи сме приели, че дъщеря ни може да прави всичко, което иска, стига поведението ѝ да не попада в някоя от тези две категории. Вдига шум, който не ни харесва – можем да го преживеем. Разхвърля играчки или цапа дрехите си – поправимо е. Опитва се да се изправи на крака в столчето за хранене – това е недопустимо, защото може да падне и да се нарани сериозно. В такава ситуация обясняваме защо поведението не е ОК и ако детето продължи да се държи така, го отстраняваме от опасността (в случая – столчето). Без повишаване на тон, досадна лекция, представяне на действието като наказание – това не е наказание, а ход, целящ да успокои нас. “Не можем да ти позволим да стоиш права на столчето, защото се страхуваме от падане. Затова сега те сваляме от него и прекратяваме храненето.” Още един начин да ограничите неприемливото поведение на детето е да му кажете какво да прави, а не какво да не прави – защото за малките деца може да е изненадващо трудно да преценят сами как да коригират действията си. “В столчето за хранене се седи и се хапва. Права може да стоиш на земята.” “На леглото се лежи и спи. Може да скачаш по пода или навън на тревата.”
  5. И за финал – няколко простички съвета за пълноценни взаимоотношения, които са валидни не само при общуване с малки деца, но особено тогава:

    – изслушвайте детето всеки път, когато иска да ви каже нещо, и показвайте искрен интерес към разказа му, дори да сте го чували и преди

    – давайте на детето пълното си внимание, когато иска да ви покаже нещо – “Да, супер, браво” не се брои, ако погледът ви е в телефона

    – извинявайте се, когато сбъркате – това не сваля авторитета ви пред детето, даже обратното – показва му, че грешките могат да се признават и прощават, а това е безценен урок

    – преподавайте му учтиво поведение чрез пример – като самите вие използвате “моля”, “заповядай”, “благодаря”, а не като го карате то да ги казва на други хора

    – давайте на детето избор, когато е възможно – това наистина увеличава значително шансовете то да ви съдейства (“Как предпочиташ да стигнеш до леглото – с ходене или със скачане като зайче?”), освен това за децата е много по-лесно да отговорят на въпроси с предварително зададени отговори, отколкото сами да ги измислят (пример: “Какво ти се яде за закуска – елда или овесена каша?” вместо “Какво искаш да ти сготвя?”)

    – давайте на детето обич и подкрепа винаги, когато има нужда – ако се удари и го е заболяло (“Нищо ти няма” не е утешение в никоя вселена), ако е разстроено, тъжно или ядосано (дори да е ядосано на вас, прегръдката пак ще му помогне), ако се държи неприемливо – тогава е особено важно да не го лишаваме от привързаността си, като се държим студено или го игнорираме, защото т.нар. “лошо поведение” понякога е тест дали ще го обичаме дори когато се държи така (това е особено често срещано след тръгване на детска градина, отделяне в самостоятелна стая или раждане на братче или сестриче – в такива ситуации детето се чувства отхвърлено и има нужда да му докажем, че е ценно за нас, независимо от всичко)

    – изразявайте недвусмислено собствените си чувства – дори и неприятните (“Сега съм ти ядосана и имам нужда да остана сама за мъничко” – това е абсолютно ОК, дори за детето да е трудно да го чуе), и винаги бъдете искрени. “Искам да си тръгваме от детската площадка, защото тук ми е скучно, освен това съм и гладна” остава по-малко пространство за преговори от “Тръгваме си, защото е време за обяд и трябва да ядеш”, на което детето може съвсем спокойно да отговори: “Още не съм гладен, искам да играя”, с което да ви завлече в един безкраен и безплоден спор. Друг плюс на казването на истината (дори когато малко ни е срам от нея) е, че от нашия пример детето се учи, че може винаги да изразява мнението си.

Това исках да ви кажа днес. Съжалявам, ако ви е било трудно да прочетете някои неща – със сигурност някъде не сте съгласни с мен и това е напълно нормално. Всички сме различни, децата ни също. Освен това няма как да избегнем грешките при общуването си с тях на 100% – според мен важното е да съберем сили после да ги поправим. “Извинявай” е едно от най-мощните оръжия, с които разполагаме – не бягайте от него.

О, и след “извинявай” и “обичам те” НИКОГА не трябва да следва “но” или “обаче” – тишината е по-добър избор. Приемете това като единствената аксиома в тази статия.

До следващия път,

Рози

One thought on “Съвети за пълноценно общуване с детето във възрастта 2-3 години

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s