Добре, осъзнавам, че 10-те звучи много странно, и бързам да поясня, че ще говоря за музиката от 2010 до 2020. Няма да се връщам в 20-ти век – нямам никаква идея какво са слушали хората през 10-те му години и никак не ме вълнува.
Избрах от 70-те да прескоча направо в днешни дни, защото ми изглежда като голямо предизвикателство. Честно казано, не съм почитател на най-актуалните в момента стилове музика и харесвам много малко съвременни изпълнители, но ще дам най-доброто от себе си да събера някаква селекция. Със сигурност ще е страхотен миш-маш, бъдете подготвени.
Започвам с една група, която слушахме и през 70-те (добре де, в статията ми за 70-те, аз през 70-те нищо не съм слушала) – Electric Light Orchestra. Бях шокирана, когато разбрах, че тази тяхна песен е от 2015 – най-вече защото мислех, че са се разпаднали през ’86-та. Е, оказа се, че са издали нова музика и през 2001, 2015 и дори миналата година. Не съм изслушала всичко все още, защото си го пазя за по-тежки бъдещи времена, в които вече не се прави нищо качествено. Невероятен оптимист съм, знам.
Продължаваме с още нещо, което не звучи като от това десетилетие. Толкова е хубаво, че не искам да приказвам за него, просто го чуйте.
С тази песен леко мамя, защото Radiohead я изпълняват още от 1995 година, но за първи път я издават официално в свой албум през 2016. Изпълнението, което качвам тук, е от 2001 година в Осло, това е най-известната версия, и аз нея харесвам най-много. Ако ви е любопитно какъв е студийният аранжимент все пак, може да го чуете тук. Аз съм леко озадачена, че в крайна сметка са се спрели на него (странен е), особено при положение, че това им е бил четвъртият опит да я запишат, но може би просто съм твърде свикнала с версията от живото изпълнение.
Стигаме и до един съвършено съвременен изпълнител все пак – Ед Шийрън. Много харесвам всичко негово, като изключим последния му албум с колаборациите (не е моето нещо). Много ми допада имиджът му на one man show – човекът с китарата, който може да изпълни съвсем сам всяка своя песен.
(дълго се чудих какво негово да включа – любими са ми Galway Girl, Dive, Nancy Mulligan, New Man, All Of The Stars, но Thinking Out Loud е със страхотен клип, така че спечели, колкото и да е комерсиална)
И като говорим за one man show – определено любимка на десетилетието ми е Тейлър Суифт. Струва ми се, че хората са на два полюса спрямо нея – или много я харесват, или не могат да я понасят. Аз съм сред първите, защото в музиката ѝ има смисъл, който предимно липсва в този жанр. Добре де, пее постоянно за гаджетата си, ама това си е нормално – какво друго да има в главата на едно 20 и няколко годишно момиче? За селекцията се спрях на една по-стара нейна песен (от 2012), защото много ми допадаше кънтри звученето ѝ тогава. Тук съм събрала всичко нейно, които харесвам.
Наложи се да се върна и да редактирам статията, преди да я публикувам, защото Тейлър Суифт неочаквано пусна 8-мия си студиен албум на 24 юли и аз останах без думи – жесток е. Целия folklore може да чуете тук, а любимата ми песен от него (засега) е дуетът с Bon Iver – exile:
Ако имате търпение за още съвсем мъничко кънтри, включвам и тази лежерна песничка. Не е втората Stairway To Heaven, то е ясно, но е симпатична и романтична. Толкова за нея.
Сега, време е да се посмеем малко. Помните ли Passenger, който се появи по някое време в началото на 10-те с Let Her Go и после не се чу нищо за него? Това е любимата ми негова песен, в която прави страхотен разбор на времената, в които живеем. Велико.
Май съм споменавала и преди, но страшно обичам мюзикъли и един от любимите ми е La La Land. Това е сцената, с която започва – няма нищо общо сюжетно с филма, но задава чудесно настроението за него, а песента е много готина. Харесвам целия саундтрак, може да го чуете тук – Ема Стоун пее добре, Райън Гослинг не, но му е простено, а Джъстин Хъруиц, композиторът, е създал наистина прекрасни… ами, композиции. Как им викаме, поправете ме? Ако кажа мелодии, ще звуча баш като някоя баба.
И докато сме на вълна мюзикъли, отново ще се направя на ударена и ще вмъкна тук One Day More, която е писана за оригиналния спектакъл Les Misérables (Клетниците) през 1980, но пък е записана от този актьорски състав за филма от 2012, така че изпълнението си влиза в десетилетието. Това ми е абсолютно най-любимата песен от най-любимия мюзикъл, мога да ви я изпея на поне четири гласа (няма, спокойно) и веднъж като ми влезе в главата, не излиза с дни. Ако ви се гледа нещо смешно, препоръчвам да видите тази адаптация на семейство от Великобритания за съвместното им време през карантината, жестока е.
И последно мюзикълско включване – Lady Gaga е страхотна в A Star Is Born. Ако всичката ѝ музика беше толкова… мелодична, щях да съм ѝ страхотна почитателка. Избирам си за тук тази песен, защото Shallow по едно време звучеше навсякъде и ми омръзна.
Една от най-любимите ми групи е Matchbox Twenty – много харесвам и тяхната музика, и соловите проекти на Роб Томас. Групата май никога не е била много известна в България, но Роб беше – помните ли Lonely No More и Smooth със Сантана?
Тъй, явно това ще е селекцията, съшита с най-много бели конци, но не мога да се сдържа – ще включа този кавър, защото е прекрасен. Оригиналът е на Keane от 2004 и също ми е любим, но версията на Лили Алън (записана за коледна реклама на John Lewis през 2014) си е съвсем различна песен. Добре де, може би не чак съвсем, но почти.
Не знам дали при вас е било така, но в моето обкръжение имаше един период около 2013-2014, когато всички слушаха Arctic Monkeys. Бяха страшна сензация… която не трая дълго. Аз и сега си ги пускам понякога, де, и Do I Wanna Know все още ми харесва най-много (честно казано, всичките им песни ми звучат що-годе еднакво).
Ето още нещо, което харесвах около 2014 – тогава работех в радио FM+ и много често пускахме тази песен, така че ми е много мила и днес.
Включвам тук The Script и Daughtry, за да ви покажа, че човек никога не е твърде стар да слуша пубертетска музика и да се филмира (в рамките на здравословното, разбира се). Специално песента на Daughtry я слагам в акустичен вариант, защото в студийната версия има разни електронни ефекти, на които хич не им е там мястото (това според мен; Ванката пък казва, че те са единственото, което става от цялата песен…).
Добавям и две песни на Флорънс, за да вкарам малко епичност и в това десетилетие… (липсва му, признайте)
И за финал – нещо весело и позитивно. Ходихме на концерт от Shine A Light турнето на Брайън Адамс миналата есен в Пловдив и – о, колко страхотно беше! Велик е този човек – изнесе половината шоу на гърба си с една китара, общува през цялото време с публиката, пя толкова добре, сякаш бяха пуснали студийните записи, и изпълни всички свои хитове, не пропусна нищо (дори All For Love). Определено един от най-готините концерти, на които съм била. Добре, че се проведе, преди да хлoпнем кепенците тази година.
И така, това беше от мен за 10-те. Скромно, но от сърце, както се казва. Ако нещо ви липсва (в което съм сигурна, защото бях далеч от изчерпателна), може да го потърсите из следните плейлисти:
Ще се радвам да ми пишете коя е вашата любима песен от последните 10 години – може пък да ме изненадате с нещо готино:) До скоро,
Рози
П.П. Ето ги и всички останали десетилетия в музика през моя поглед:
La vie en rose 