Не знам дали само аз съм така, но понякога сред разговорите в главата ми се намърдват цели интервюта, в които някой ме разпитва някакви неща за мен (дано не съм само аз, че иначе съвсем ще се потвърди колко съм изперкала). И дори интервюто, което си провеждам наум, да е за работа, в някакъв момент винаги се намесва музиката – сиреч започвам да плямпам за изпълнители, песни, концерти, такива работи. За щастие, това никога не ми се е случвало на истинско интервю за работа – би било доста не на място. За сметка на това днес се сетих за едно много подходящо за такива разговори място, на което се намираме в момента. Отваряйте ушите:)
Може би си мислехте, че интрото е приключило, но то едва сега започва. Ако предпочитате направо да прескочите към музиката, пропуснете този параграф. Та – от много малка съм запалена по това да слушам музика във всеки свободен момент. Спомням си, че още в първи клас нашите ми подариха уолкмен, на който въртях до припадък ABBA Gold, Greatest Hits на Queen (това са май двете най-разпространени касетки на всички времена, всички ги имаха) и една касетка, на която ми бяха записали “нашите песни” (две на Chicago и What Can I Do на Smokie). После имах и “дискмен” (сиреч преносим CD Player), който е чувал единствено и само Bon Jovi (вие циклили ли сте на една и съща банда години наред? Не? Пак съм само аз? Уф…), а в един момент мобилните телефони се превърнаха в устройства за музика и аз съм си още все със слушалки в ушите. Определено повратен момент в моята музикална култура беше срещата ми със Spotify, който ме открехна за толкова много музика. Вдъхновена именно от Spotify, днес ще започна една поредица, в която ще ви споделя любимите си песни от всички десетилетия, които харесвам (музикално). Не очаквайте пълен музикален разбор на десетилетието – вярвам, че има достатъчно и материали по темата онлайн, за да ви отегчавам с теория, трендове, нови стилове, най-известни изпълнители, политическо влияние в музиката и т.н. Моето е само за удоволствие – и с главната цел да откриете някоя страхотна песен тук и да си кажете: “Евала, Рози, много си готина”. Може и без последното. Хайде вече да се движим напред.
Започвам с Елтън Джон, защото ми е любимият изпълнител (това звучи малко като извадка от лексикон ’04) и именно тази негова песен ме запали по седемдесетте (тя е от ’71-ва). Когато я открих преди няколко години, ми хареса толкова много, че я слушах в продължение на много дни (а това е един сигурен начин да намразиш нещо – за щастие не ми се случи) и даже запалих Ванката по нея и го склоних да отидем на концерт на Елтън Джон заедно. Дотук добре. Ама концертът беше в Малмьо. Ще кажете – защо ти е да се разхождаш до другия край на Европа, а аз пък ще ви кажа – защото човекът е доста възрастен и исках да го чуя, докато мога. Е, и самолетните билети до там бяха най-евтини. Ако и вие сте големи почитатели на Елтън Джон като мен (виждате ли колко съм наивна, мисля си, че има и други откачалки някъде там), силно ви препоръчвам да гледате гостуването му в Carpool Karaoke на Джеймс Кордън – много е забавно.
Прескачаме към ’73-та и Циганчето (както му викаме фамилиарно и политически некоректно вкъщи), което открихме благодарение на един негов дует с Елтън Джон, а после осъзнахме, че го пускат много често по Star FM. Това беше една от песните, които просто не можехме да повярваме (с Ванката), че не сме слушали по-рано – стори ни се толкова култува, че смятахме, че всички я знаят и сме супер закъснели. Започнахме да я пускаме на хората наляво-надясно и се оказа, че никой не я е чувал. Може би най-известните на Били Джоъл са We Didn’t Start The Fire и River Of Dreams, но те са от други десетилетия и няма да им позволя да ни се бъркат тук. Тъй като Били е много готин обаче, ще ви пусна още две негови от 70-те:
Сега ще направя отново скок до любимата ми ’71-ва, за да ви запозная с Джони Мичъл и любимата ми нейна песен:
За Джони Мичъл чух за първи път от героинята на Ема Томпсън в Love Actually – на нейна песен тя се разплака в спалнята си, когато разбра, че Алън Рикман (добре де, неговият герой, не той лично) ѝ изневерява със секретарката си. Песента там е Both Sides Now, само че не оригиналната версия от 69-та (нея ще включа в статията за 60-те, не се тревожете), а запис от 2000-та, когато Джони Мичъл издава албум с нови аранжименти на най-популярните си песни. A Case Of You, която слагам тук, е една от най-тъжните песни, които някога съм чувала, но пък е толкова поетична и красива, че просто няма как да я пропусна.
И като говорим за тъжна, поетична и красива музика, естествено стигаме до Simon & Garfunkel. В началото обещах, че няма да влизам в политическия контекст, но ако все пак се интересувате от тези неща, препоръчвам тази статия, писана по повод 50-годишнината на песента по-рано тази година.
Стигнахме до една абсолютна класика – American Pie на Дон МакЛейн, макар че името “Американски пай” може да ви припомня по-скоро филмите (нищо общо) и песента на Мадона (ммм, малко общо). С Ванката сме прекарали часове – без да преувеличавам – в опити да схванем за какво говори този човек в тази песен, гледахме негови интервюта, анализирахме и накрая стигнахме до незадоволителния извод, че и той може би не знае. Това, което е сигурно, е, че в началото се говори за смъртта на Бъди Холи – това е the day the music died, но след това тотално влизаме в сферата на догадките и (по негови думи) на изкуството, което няма нужда да се обяснява. Добре, Дейвид Линч такъв.
Добавям още една негова песен просто защото е безумно красива – в нея вече няма неизвестни, за Ван Гог става дума. В този ред на мисли, препоръчвам ви да гледате Loving Vincent – рисуван е от над 100 художници, сред които май имаше и българка, в стила на Ван Гог.
Уха, стигнахме и до една популярна песен, най-сетне! Дори и всичките ми предложения досега да са ви прозвучали съвършено непознато, това вече със сигурност сте го чували. Hotel California ми е любима от ранно детство – спомням си, че баща ми винаги я пееше на караоке. Години по-късно пък имахме на първия си компютър запис от едно живо изпълнение, което ми се струваше страшно специално, защото е от 25 април 1994, два дни след като съм се родила (децата се впечатляват от странни неща, какво да ви кажа). Бях сложила именно него тук, но YouTube полицията бързо-бързо го свали заради нарушаване на авторски права. Ще спомена като любопитен факт, че именно баща ми е YouTube полицията, само че за Сърбия. Ха.
Тук няма много какво да философствам – качвам още една популярна песен, за да не се откажете да ми следите поредицата:) Иначе любимата ми на Lynyrd Skynyrd е Free Bird:
До тази година свързвах Heroes на Дейвид Боуи с една сцена от The Perks Of Being A Wallflower, в която героите пътуваха през един тунел и се мислеха за безсмъртни (типични тийнейджъри), но след като гледах Jojo Rabbit, в главата ми е само абсурдният танц в края на филма, когато Джоджо и мацката се кефеха, че войната е свършила. Нищо, песента още си е яка.
За малко да пропусна Pink Floyd, а те са една от основните групи, които се въртят вкъщи. Не от мен – аз съм си обикновен комерсиален фен и бих си пуснала сама единствено Wish You Were Here и евентуално Learning To Fly. Покрай Ванката съм слушала наживо и Роджър Уотърс, и една tribute банда – Brit Floyd, която ми хареса много повече от Уотърс, наистина направи невероятен спектакъл, така че препоръчвам да ги чуете и видите, ако ви се отдаде възможност.
Включвам тази песен, защото според мен е едно от най-впечатляващите вокални изпълнения, които някога съм чувала. Преди време с Ванката слушахме много концерти, за да разберем кой от рок легендите наистина може да си изпее песните (имали сме свободно време, както се вижда), и изненадващо много вокалисти издишаха. Фаворити ни останаха именно Иън Гилън, Стивън Тайлър (но само през 70-те, там после стават разни работи) и Клаус Майне (ама и той до едно време).
ELO са ми още едни любимци от детството, когато Ticket To The Moon ми се струваше най-епичното музикално произведение, създавано някога – нормално, тогава все още не познавах Ванката и Вагнер (простете вътрешната шега). Тук обаче качвам Mr. Blue Sky, защото е песен слънце, която може да ми оправи настроението и в най-тегавия ден. Освен това телефонът ми звъни с нея от 3 години.
Мислех да си запазя Beatles изцяло за шейсетарската класация, ама се сетих, че последният им албум е от 70-та, та получават малка роля и тук. Харесвам Пол МакКартни много повече от Джон Ленън – ако и вие го уважавате и случайно обичате да гледате интервюта, ето едно с него, в което разказва как са направили някои велики песни.
Честно казано, започнах тази статия с мисъл за Джон Денвър, но се оказа, че любимата ми негова песен е от ’66-та. Затова на нейно място слагам цели две – втората, Take Me Home, Country Roads, е класика и е супер любима дори на дъщеря ни, защото с Ванката я изпълняваме заедно на укулеле. Това е едно изпълнение, което никога няма да видите и чуете, спокойно. Дишайте.
По принцип не съм особен почитател на пънка, но тази песен ми е особено любима – беше включена в един филм, който харесвах като тийнейджърка (той е толкова зле, че дори ме е срам да ви го кажа). А и седемдесетарска класация без пънк… не върви някак.
След Том Уейтс обикновено не ми се слуша нищо друго (честно казано, не ми се и живее, но това е друга тема), така че мисля да спра тук. Знам, селекцията ми е незадоволително неизчерпателна, няма и следа от ABBA, Queen, Aerosmith, The Who, Led Zeppelin, Creedence Clearwater Revival, Род Стюарт, Smokie, Fleetwood Mac и най-вече Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон, но тях все ще намерите в някоя от следните плейлисти на Spotify:
- All Out 70s (тази ми е любимата)
- Easy 70s
- 70s Road Trip
- 70s FM Radio Radar
- 70s Smash Hits
- 70s Rock Anthems
- 70s Love Songs
Толкова от мен. Много ще се радвам, ако споделите коя е вашата любима песен от 70-те в коментар:) До следващия път,
Рози
П.П. Сигурно не е нужно, но да добавя disclaimer – тази публикация, за голямо мое съжаление, не е спонсорирана от Spotify. Spotify, ако четете това (да бе, да), малкото си пръстче давам, за да ме спонсорирате. Благодаря за вниманието.
П.П. 2: Ето ги и всички останали десетилетия в музика през моя поглед:
La vie en rose 