Полезни книги за родители, които правят живота по-лесен – част 1

Тъй, ако ви се чете увод – ето го в отделен пост, че стана много дълъг. Ако не ви се чете, здравейте, много се радвам да ви видя, продължавайте надолу.

Много обичам да общувам – това ми е любимото в работата. Да чуеш човека срещу теб, да разбереш какви са съображенията му, да ги вземеш предвид и да ги обясниш на друг, който има съвсем различни – умножете това поне по 5, защото най-малко толкова са замесените в един проект в рекламна агенция, и ще добиете представа. И ми харесва, макар че е трудно, защото ми създава може би илюзорната представа, че съм направила нещо хубаво за някого, като съм го разбрала.

Както и да е – отнесох се. Идеята беше, че още преди да се роди детето ми, имах засилен интерес към комуникацията и нямах търпение да общувам с това малко човече, което тепърва ще се учи на всичко. И си мислех, че съм мно-о-ого подготвена да го уча. Да, ама не. По някакво вълшебно стечение на обстоятелствата (за което съм много благодарна на Детелина Стаменова – ако психологията като цяло ви е интересна, бягайте бързо към нейния блог) ми попадна книгата на Хаим Гинът “Детето и ние” и бързо разбрах, че съм в небрано лозе. Осъзнах, че да подходиш към родителството с идеята, че любовта и старанието ще са напълно достатъчни, за да се справиш добре, е нещо като това да станеш лекар, като много обичаш хората. Да, любовта е важна, но подготовката повече, особено когато носиш толкова голяма отговорност. А да отглеждаш дете е именно това – отговорност, и то най-голямата възможна. Вмятам една последна мисъл и се връщам в пътя – супер странно ми е, че за да караш камион, минаваш психотест, а за да имаш дете – нищо. Давай, раждай, отглеждай, това е бъдещото поколение, което ще обитава и управлява света, но няма проблем, всеки може да участва в създаването му. Странна работа.

Та – след Хаим Гинът минах на още такива книги и днес искам да ви разкажа за най-готините от тях. Започвам обаче с д-р Гинът, защото е велик човек – мъжът ми (от този момент нататък ще го наричам просто “Иван”, става ли?) редовно се заканва, че един ден ще отидем до Америка само за да му запалим една свещичка на гроба.

Според Хаим Гинът най-добрият начин да общуваме добре с децата си е като използваме език, който щади чувствата, а не критикува поведението. Това е езикът, който обикновено използваме с гости и непознати хора. Ето списък с още от основните идеи, които той излага в тази книга:

  • за детето е важно да се почувства разбрано – когато е разстроено, тъжно, ядосано, разочаровано, родителят трябва да назове неговите чувства, дори да не е съгласен с постъпките, които са ги последвали; всички чувства са позволени, постъпките са това, за което има граница; когато децата разберат, че всички чувства са нормални и са присъщи на всички хора, това им носи голямо облекчение;
  • похвалата не винаги е полезна – тя трябва да отразява реалистична картина на постижението, а не да дефинира човека, когото хвалите – “Впечатлен съм от усилията, които положи, за да се качиш сам в колата”, а не “Ти си много пъргаво дете”;
  • когато възникне проблем, трябва да се търси решение без критика и обвинения; дори неизбежният гняв може да се изрази без обидни думи и епитети – като се говори в първо лице и се описва постъпката на детето, а не самото дете (например: “Аз съм много ядосана от това, че си загубил ключа си”, а не “Ти си страшно безотговорен!”);
  • заплахи, подкупи, обещания, молби, сарказъм – това са инструменти, които нямат място в общуването с детето;
  • вежливостта и емпатията се преподават с пример, не с налагане и унижаване на детето (“Кажи благодаря на баба за хубавия подарък!” – това не);
  • децата трябва да имат право на избор за възможно най-много неща от възможно най-рано – това възпитава в тях самостоятелност; аз бих добавила – и е изключително полезно във възрастта около 2 години, когато започват да се бунтуват срещу всичко – ако им дадеш избор, вместо да им наредиш какво да направят, са много по-склонни да съдействат.

Това са само няколко важни точки от книгата – невъзможно би било да опиша всичко. Силно ви препоръчвам да я прочетете – ако трябва да изберете само една книга от списъка ми, нека да е тази. Няма да съжалявате.

“Детето и ние” има тираж и е налична в повечето книжарници, има я и в Столична библиотека.

И като споменах по-нагоре за възрастта около 2 години, няма как да не извадя още една прекрасна книга, а именно “Как да говорим така, че малкото дете да слуша” на Джоана Фабер и Джули Кинг.

Тази година “Изток-Запад” я публикуваха и на български, но аз лично я слушах в Audible и беше супер – особено удобно е, ако още бутате количка и се разхождате по цял ден с малко бебе. Ако нямате акаунт там, направете си и първата аудиокнига ви е безплатна (аз избрах тъкмо тази за моя free trial).

Джоана Фабер е дъщеря на Адел Фабер, която пък е ученичка на Хаим Гинът – от там дойде връзката при мен. Адел Фабер е автор на много книги за родители, може би най-известната от които “Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори”. За нея няма да влизам в подробности, защото не предлага много повече теми за размисъл от “Детето и ние”, а е по-скоро практичен наръчник за приложение на идеите на д-р Гинът. Определено е полезна и приятна, но не чак задължителна.

Книгата на дъщеря ѝ и Джули Кинг обаче е фантастична – тя също има доста упражнения и ситуации вътре, защото проследява един курс на Джоана и Джули за родители, които разказват как са приложили съветите им при своите деца. Освен практиката обаче има и много допълнителни техники за успешна комуникация със съвсем малки деца, което я прави безценна за мен. Ето някои от тях:

  • изказване на чувствата на децата (с думи, с писане, с изкуство, с тихо внимание) – малките деца не са наясно какво точно чувстват, но когато изпитат силна емоция, се потапят изцяло в нея; за да се почувстват по-добре и постепенно да опознаят себе си и собствените си емоции, за тях в началото е нужно родителят да ги изказва вместо тях – “Ти си ядосан, защото…”, “Тъжно ти е, че…”; изказването на чувствата може да бъде направено с думи, но и с писане (“Тази играчка много ти харесва! Хайде да я запишем в списъка с неща, които искаш за рождения си ден, за да я имам предвид, когато пазарувам”), чрез изкуство (“Ти си направо бясна! Нарисувай ми на този лист точно колко си ми ядосана!”) или само с изслушване и тихи възклицания (“Оххххх! Това сигурно много заболя!”); ако не можем да дадем на детето това, което иска, в реалността, може да му го дадем чрез фантазия (“На теб много ти се ходи на детска площадка днес – ако можеше, щеше да си играеш там цял ден! Така ми се иска да можеше да отидем!”). Напомням – всички чувства могат да бъдат изказани и признати, някои действия трябва да бъдат ограничени. Следващата стъпка след изказването на чувствата на детето е обяснение защо желанието му няма как да бъде удовлетворено (ако ситуацията е такава) – “Ти си ядосан, защото искаш да излезем, а ние ти отказваме. Работата е там, че навън вали като из ведро и ще се намокрим ужасно”;
  • превръщане на всичко в игра – малките деца учат най-добре именно чрез игра, затова биха били много по-склонни да съдействат, ако се чувстват сякаш са въвлечени в такава. Накарайте играчка да говори, преправете си гласа, организирайте състезание, симулирайте трудност, пред която сте изправени, и само детето може да ви помогне… Честно казано, аз бях скептична към тази идея, но имам пример пред себе си, че върши чудеса – дъщеря ми беше на година и 2-3 месеца и не искаше да си ляга да спи, когато малката ми сестра (на 13 години тогава) взе едно зайче и започна да ѝ говори с него, че е време да спи, да я гали по лицето – детето веднага си легна, затвори очи и след 5 минути спеше. Дни след това сама взе зайчето и започна да си казва от негово име, че е време за сън, положи го в леглото, легна до него и заспа;
  • предлагане на избор – вече го споменах, работи чудесно, само че не трябва да се бърка с поставяне на ултиматум (“Или си лягаш да спиш, или утре няма да ходим в парка!” – това не). Ключовото в даването на избор е, че и двете възможности трябва да са привлекателни или поне приемливи за детето. При моето, докато беше по-малко, тази стратегия вършеше чудесна работа, когато си тръгвахме от детската площадка – “Ще ходиш ли сама до къщи, или си се уморила и предпочиташ да те сложа в количката?” – това в повечето случаи ми спестяваше драмата, както и още нещо, което бих написала с главни букви, ако нямаше да изглежда сякаш ви викам (не ви викам!): информиране на детето какво ще се случи и даване на време за асимилиране. Това според мен е един от най-важните съвети, които някой може да ти даде, когато имаш малко дете (мисля, че го има във всички книги, които препоръчвам тук) – за детето нещата не се случват със същата скорост, с която за нас. То има нужда от време да разбере и приеме това, което ще се случи, а ние трябва да го уважаваме и да му го дадем. “След 5 минути ще си тръгнем от детската площадка (опа, то не знае какво са 5 минути, какво правим сега?). Имаш време да се полюлееш още малко на люлката, да се спуснеш за последен път по пързалката и после ела да ме хванеш за ръка (така е по-добре).”

Искаше ми се да включа още неща от тази книга, но става твърде дълго, а има още, за които ми се говори. Ако имате малко дете, искрено ви препоръчвам да я прочетете – страхотна е. Аз мисля да си я купя, защото вече съм забравила половината неща, слушах я преди повече от година – има тираж. Скоро сигурно ще я има и в Столична библиотека, обикновено взимат всички издания на тази тема от това издателство.

И последната книга, за която ще ви разкажа днес (ще сложа останалите във втора част на публикацията, за да не стане по-дълга от “Война и мир”), е “Защо обичта е важна” от Сю Герхард.

Докато другите книги, които споменах до момента, се четат и разбират леко, тази е една идея по-голямо предизвикателство. Сю Герхард е психотерапевт, който разглежда ролята на привързаността в живота на бебето в най-ранните етапи от живота му и как развитието на мозъка през първите 2 години предопределя бъдещото емоционално щастие на човек и начина, по който реагира на стрес (хрррр, дълго изречение, извинявайте). От издателството описват книгата като “достъпно написана интерпретация на съвременните открития в неврологията, психологията и т.н.”, с което съм склонна да поспоря, защото аз лично се спънах на много места, но като цяло книгата ми беше много полезна. Препоръчвам ви я дори ако детето ви е над 2-годишна възраст, защото ще ви помогне да го разберете по-добре, но най-вече ако чакате бебе или имате съвсем мъничко човече у дома.

Добре, това беше много текст – благодаря ви, че стигнахте до тук! Очаквайте в най-скоро време част 2, която се надявам да не е чак толкова дълга, но няма какво да се заблуждавам, може и по-дълга да се окаже. Здраве да е.

До скоро,

Рози

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s