1. Сдобийте се по някакъв начин с “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” на Соня Тодорова – има го по книжарниците, имат го и някои от вашите приятели (например аз), така че можете да им го поискате.
2. Отидете на някое тихо и спокойно място и започнете да четете.
3. Загубете представа за времето.
4. Осъзнайте, че се смеете с глас.
5. Тръгнете бавничко към следващия си ангажимент, като се стараете да не се пребиете, докато вървите и четете едновременно.
6. Завършете книгата, усетете, че имате нужда да зададете поне 100 въпроса на Соня, и си пуснете интервюто, което имах щастието да ѝ взема. (ако нещо от него не ви е ясно, вижте Приложението отдолу)
Соня е готина. МНОГО готина. А книгата ѝ – още повече. Нали знаете онова усещане, че с даден автор толкова си приличате, че чак се чудите дали вие не сте написали въпросната книга? Е, така горе-долу аз бих описала преживяването си с Наръчника – с една малка подробност: от него научих толкова много, че тази книга няма да напусне дома ми, докато не се възползвам поне по веднъж от всеки един съвет в нея. Чудите се за какви съвети става на въпрос? Да кажем, че всички пътеводители, с които сте се сблъсквали, ще ви се сторят полезни колкото това да знаеш “Зайченцето бяло” на местния език, когато отиваш на ново място. Аз бих подарила тази книга на всеки чужденец, който идва за повече от 5 дни в страната ни и по-специално – в София. Не знам дали ще разбере изцяло хумора ѝ, но със сигурност ще му бъде полезна. А за софиянци си е направо задължителна – само гледайте да не ви се схване вратът от одобрително кимане на всеки ред.
КПНОСМДДС (ех, много ми е дълго това заглавие, за да го пиша всеки път!) е нещо повече от наръчник – той е сборник с разкази, с таблици и със списъци (колко ги обичам и трите, ако знаете!), с рецепти, със съвети, с идеи, с вдъхновение, ентусиазъм и… дори малко меланхолия. За свое голямо учудване, затворих книгата по-скоро тъжна, отколкото развеселена – въпреки че на много места се смях с глас. Да, от една страна ми беше мъчно, че свърши толкова бързо (не можех да я оставя и я глътнах на две хапки. Буквално.), но от друга – тя завършва с една тема, която може би вълнува всеки млад човек в България – да остана ли, или да замина. Соня ни превежда през всички точки от взимането на решението си, през последиците от него – та чак до промяната във възгледите си. Може и нещо във вас да промени, да знаете. Имам един любим цитат от “Любов” на Елиф Шафак: Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме същите, значи не сме обичали достатъчно. Предупредила съм ви – приятно четене.
Приложение:
Как изглеждат таблиците на Соня:
За каква, аджеба, бебешка история си говорим в интервюто:
Х. беше още съвсем малък, буквално на седмици. Баща му вече се бе върнал на работа и двамата с Х. прекарвахме дните си в сън, кърмене, преобуване и пак сън. При Х. ставаше въпрос за истинско спане, а при мен – за едно перманентно объркано състояние на духа, което ме караше да се чувствам леко нереална. Не толкова от недоспиване, колкото от неспособност да осъзная бруталната промяна, настъпила в живота и тялото ми: това бебенце, което вече е нашето бебенце, и аз не ходя на работа, а се грижа за него и прочее. Реех се така в полусън из апартамента и понеже радиото ме изнервяше, а тишината още повече, не спирах да приказвам на себе си и на детето: “… значи, смяташ, че тези ританки са ти още големи, а? От друга страна, виж какви чудесни мишки има извезани отпред, съвсем като истински, чак на мен ми се прииска да имам такива мишки, въпреки че в момента май повече ми прилича някой слон. Освен да хвана да си избродирам и аз един слон на фланелката, поне да е ясно кой кой е…”. (…) Или: “… добре де, мили ми Х., нали току-що сменяхме гащите, не можа ли да се изпишкаш наведнъж? Разделянето на задачите на малки подзадачки е метод, присъщ на баща ти, не че имам нещо против, ама съвсем сериозно – не разбирам защо човек трябва да си приготвя всяка следваща чаша чай поотделно, вместо просто да направи цяла кана, да не говорим, че така се хаби много повече ресурс, в твоя случай гащи, а в неговия – ток, егати безкрайното изречение, чудя се дали пък не ти писвам с непрестанното си дрънкане”. И тогава Х каза: “Действително понякога е малко уморително.” “Ами да – отвърнах, – представям си каква е досада по цял ден да слушаш неспирно… А БЕ ТИ КАЗА ЛИ НЕЩО?!”
Останалата част от историята – в книгата.
И за финал – любимата ми част от разговора със Соня:
На човек може да му влезе астероид в окото и трябва да се подхожда сериозно към тази работа.
La vie en rose 