Без чернова (коледен разказ)

Много обичам картички – спомням си, че като по-малка абсолютно винаги взимах за всеки повод. Струваха ми се дори една идея по-специални от подаръците и все още си пазя всички, които някога съм получила (половината не ги знам къде са, но съм убедена, че ги съхранявам… някъде). Затова когато колегите от агенцията, в която работя, ми споделиха каква идея имат за коледната картичка, която да подарим на клиентите си за Коледа, направо ми идеше да ги разцелувам (за всеобщо щастие срещата беше по Zoom). Защото, виждате ли, картичката нямаше да е каква да е, а най-дългата коледна картичка. 90 страници. И то пълни не с “Весела Коледа”, “много щастие и любов” и други такива баналности (нищо против тях, но са си изтъркани), а с коледни разкази, които никой друг не беше чел до момента, защото ги написахме специално за тази книжка. Е, сега ще ви дам шанс да прочетете поне един от тях:) Весела Коледа!

Без чернова

„Само още три дни, само още три дни, само още три дни“ – повтарям си го като мантра, докато накрая се получава нещо като „самощетридни“ и то със засиленото участие на зъбите ми. Не знам как хората се успокояват от такива неща, мен просто ме заболя ченето. Така или иначе, избор нямам – трябва някак да се промуша в препълнената мотриса, за да се прибера вкъщи. Това, че ми остават само още шест пътувания (седем, ако броим настоящото – ама не съм ли непоправим оптимист?), изобщо не го прави по-поносимо. Сгъчквам се някак до противоположната врата и се опитвам да не дишам през носа си.

Точно срещу мен двойка тийнейджъри проверяват рефлексите си за гадене, така че снижавам поглед, за да не се налага да тествам своя. С крайчеца на окото си виждам тефтерче, изписано от горе до долу с най-ситните буквички, които съм виждала в живота си. Ама наистина са страшно ситни. На най-крайната седалка, на един пилон разстояние от мен, се е свил мъничък дядо, който пише в мъничко тефтерче с мънички буквички. И пише ли, пише. Носът му е почти допрян до хартията – не го виня, аз сигурно бих се нуждала от лупа, за да разчета какво е написал. Листчето е с широки редове, но дядото е изписал и целите му полета – отгоре и отдолу, като сега завършва последния си ред, преди да премине изцяло върху дънките си. По мастилените петна върху подаващите се бели изхабени вътрешности на джобовете му съдя, че му се е случвало (и че рекламите на праховете за пране са лъжа и измама, но това е друга тема).

Мама винаги ми е казвала, че не е хич деликатно да бъдеш твърде любопитен – особено ако си жена. Жените са дискретни, тихи и учтиви и разбират от един поглед, че не трябва да си пъхат носа в работите на другите. Демек изобщо не като мен.

– Извинете, какво пишете? – това аз ли го казах? Аз, ми, всички останали в мотрисата са още в процес на медитация и най-вероятно си повтарят нещо от сорта на: „Още три дни и ще си почина поне за малко от това вечно гъчкане и от тази отвратителна миризма“. Сигурна съм, че всички мразят метрото. Не може да съм само аз.

Дядото вдига очи, в погледа му четат едновременно изненада и щастие, че някой го е заговорил. Миличкият, сигурно си умира за малко компания. Дали не си вкарах автогол? Сега няма да мога да се откача.

– Искаш ли да се опиташ да познаеш? – в погледа му проблясват дяволити искрички. Познавам ги този тип дядовци – моят е същият.

– Хмммм, мемоарите си? – той е искрено развеселен. Знаех си, че ще кажа някоя тъпотия.

– Не, моето момиче. Достатъчно хора си пишат мемоарите. Според мен животът е за живеене, не за описване. Така или иначе, за останалите хора моят живот ще изглежда скучен – както за мен изглеждат техните.

– Напълно съм съгласна! – толкова съм съгласна, че направо го опръсках със слюнка. Дядото сериозно ми се издигна в очите (аз в неговите – едва ли). – Какво пишете тогава?

– Коледна картичка. Не пишат ли всички нещо такова по това време на годината?

– Не знам. Може и да пишат. Аз не съм писала коледна картичка от години.

– Вие сигурно ги пращате по компютъра вече тези неща. Нормално. Хората, нещата се развиват. Аз обаче не бързам по тази пътечка, не е моята тя. Затова си пиша нормална картичка.

– Но… това е тефтерче. Не е картичка. – браво, Captain Obvious. Дядото се смее.

– Чернова е. И с това съм изостанал много. Ти сигурно не си писала чернова от училище. На мен обаче си ми е навик, а като станеш на моите години – пожелавам ти го – ще разбереш колко е трудно в един момент да се откажеш от навиците си. Стават все по-удобни сякаш.

– Тоест… пишете чернова на коледната си картичка. – Captain Obvious strikes again. О, не, сигурно прозвуча така, сякаш го мисля за глупаво. – Не, нямах предвид…

– Не се притеснявай, моето момиче. Знам, че сигурно ти изглежда странно. Само че, както ти казах, така съм свикнал. Не мога да подбера правилните думи от първия път, а ми е много важно да са наистина правилните. Аз си падам малко перфекционист човек. Цял живот съм си такъв – всичко трябва да е перфектно, да е идеално, да е чисто. За малко брашно на пода ми се е случвало кръвно да вдигна. Разбираш ли какво имам предвид?

Малко ми се е свило под лъжичката, ама го разбирам. Кимам усърдно. И на мен ми се е случвало. Особено това с брашното.

– Та така, цял живот перфекционизъм. Не е лесно. Но и на моята баба не ѝ е лесно. Да ме търпи такъв, вечно вторачен във всеки детайл, вечно правещ забележки. Уж винаги съм се опитвал на нея точно да не ѝ правя забележки, ама нейсе, случвало се е. А тя не го е заслужавала. Идеална си е тя, моето момиче, всичко идеално прави от първия път. Примерно чернова никога не е писала през целия си живот – сигурен съм. А аз тук вече трети път започвам картичката. И точно това се опитвам да ѝ кажа с тая картичка – колко много ѝ се възхищавам, че може да живее без чернови. Колко добре се справя с всичко. А то всичко си е наистина много, моето момиче, затова съм писал по-ситничко, че да може да се събере после и на картичката. Тук, в тефтерчето, място бол, ама на картичката няма как да изпиша няколко листа, трябва да го събера на по-малко място.

– Можете… – гласът ми заглъхва. – Извинявайте. Можете да ѝ напишете няколко картички. Или направо писмо.

– Картичка ще е по-хубаво, моето момиче, по-красиво ще е. Тя обича картички. Ще ѝ я разтворя, за да вижда хубаво какво съм ѝ написал и същевременно да си гледа картинката отпред. Така ще ѝ я оставя, разтворена. На нощното шкафче. Пък вечер, преди да си легне, ще помоля сестрите да ѝ я четат. Сигурно няма да разбере какво ѝ говорят, но ще ѝ е приятно някой да ѝ приказва преди сън – преди си разказвахме целия ден точно преди да си легнем, та тя има този навик. Бих ходил аз да ѝ говоря, но не ме пускат по това време – часовете за свиждане в нейния хоспис са само между 16 и 18 часа. Здраве да е. И сестрите ще ѝ почетат. А като се обърне да си легне, ще си гледа картинката. Трябва да ѝ избера някаква хубава, коледна. Да знае, че е празник.

Малко ми е трудно да видя какво става на лицето на дядото (когато плачеш, докато си с очила, всичко се размазва… жестоко), но май се усмихва.

– Ееееей, моето момиче, недей така. Аз те натъжих. Недей, моля ти се. Не ми обръщай внимание. Един старец с неговите чернови. Благодаря ти, че си поговорихме, много ми беше приятно. Аз обаче май трябва да слизам тук. Вардар, да, това е моята спирка. Весела Коледа, моето момиче.

– Весела Коледа! – викам след него. Когато ми обръща гръб, се засилвам и слизам през съседната врата. Трябва да се кача в противоположната посока и да се блъскам още три спирки, но не ми пука. Сякаш вече не е толкова зле, хората са се оттекли. И аз съм отекла.

Половин час по-късно, отколкото обичайно се прибирам, нахлувам вкъщи и очилата ми веднага се запотяват отново. Трябва ли да е толкова топло? Мирише на доматен сос с босилек. Марин наднича през вратата на кухнята:

– Юху, много ли те измъчиха? Имах шесто чувство и правя пица.

Жестоко. Обожавам пица.

– Взе ли елхичка? – питам, докато го целувам по бузата.

– Ееееей… – виновен поглед надолу. Свеждам и аз очи и виждам, че подът на кухнята не се различава съществено от земята навън. Само дето навън вали ситен сняг, а нашият под е целият в брашно. Марин следи погледа ми и започва да се паникьосва:

– Значи, виж сега, още не съм приключил, затова не съм изчистил. Няма смисъл да чистя сега, като след малко, като разточа тестото за втората пица, пак всичко ще стане в брашно…

Замлъква в недоумение, защото очаква всичко от мен, но не и да клекна. И да забуча пръст в разсипаното брашно. Сбърчвам вежди и внимателно рисувам. Никога не ме е бивало в това – в часовете в училище задължително действах първо с молив и после повтарях с флумастери, бои или каквото падне. Но в брашното нямаш право на чернова. Каквото нарисуваш, това е. Аз рисувам триъгълниче след триъгълниче. Първо най-малкото, после средното, най-отдолу – най-голямото. Под него – правоъгълник. На върха – звезда.

– Няма нищо – вдигам поглед към Марин. – Виж, и елхичка си имаме.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s