Под карантина: какво да правим с цялото това време

Не позволявайте на заглавието да ви подведе – нямам никакво намерение да ви обяснявам как да се справите със стоенете вкъщи и да си запазите психиката, защото не знам и самата аз съм в ежедневна борба. Така. Премахнахме напрежението и очакванията. Извинявайте. Ще ви кажа какво обаче мога да ви дам – няколко идеи какво да консумирате (гледате/слушате/четете), за да се почувствате по-добре. Последният ми топ не-знам-си-колко е тук, ако не сте го преглеждали, а ето на какво се насладих най-много през последния месец:

The Undoing

Харесвам Susanne Bier още от The Night Manager – и той е супер, така че може и него да гледате, а за Дейвид Кели не е нужно да казвам нищо, името му говори само за себе си, така че е съвсем естествено двамата заедно да създадат нещо жестоко. The Undoing е сериалът, който е провокирал в мен най-широк спектър от емоции през последните години (това означава много, защото гледам МНОГО сериали). Написан е супер добре (по книга е, но още не съм успяла да си я намеря), режисиран е страхотно, а Никол Кидман, Хю Грант и Доналд Съдърленд играят толкова въздействащо, че буквално те хващат за гърлото. Пиша ви чак сега за сериала тук, защото да го следиш епизод по епизод беше страшно мъчително – 6 седмици подред не съм спала понеделник срещу вторник, защото се чудех какво ще се случи следващата седмица. Освен че е супер интересен, което само по себе си е достатъчна причина да го гледате, печели пълен брой точки и за това, че повдига много любопитни въпроси, по които да си разсъждавате – за специфичната динамика във всяко семейство и нерешените проблеми, които си тлеят, докато се преструваме, че не ги виждаме; за това до каква степен можем да вкараме хората, които обичаме, в образи, които нямат почти нищо общо с тях, защото ни е комфортно да живеем така; за семейните модели, които се повтарят отново и отново и ще продължават да се повтарят, докато не ги забележим (а това може и никога да не се случи). Абе – много як сериал. Гледайте го.

Last Christmas

Така, не че има нещо срамно тук, но държа да обясня накратко – по принцип не гледам други коледни филми освен Love Actually, но това лято животът ми дойде в повече и склоних Ванката да си го пуснем през юли (примерно), така че той беше абсолютно непреклонен, че няма да го гледаме и сега (твърде скоро му било, веднъж в годината било достатъчно, бла-бла). Затова потърсих друг коледен филм по бързата процедура и тъй като обожавам Ема Томпсън и веждите на Емилия Кларк (нямам представа как е успяла да ги задържи неподвижни в Game of Thrones, може би са ѝ ги залепили с тиксо и са го замъглили при пост-обработката), решихме да дадем шанс именно на Last Christmas. Това сигурно ще прозвучи ужасно, но първата ми мисъл беше, че е доста иронично да пуснат коледен филм с музика на Джордж Майкъл при положение, че човекът почина на Коледа преди няколко години, но може и само аз да го виждам така. Last Christmas е готин по един много непретенциозен начин, забавен е (умерено – няма какво да си кривя душата), има си клишета, без да дразни прекалено, и те кара да ревеш поне веднъж – т.е. отговаря на всички елементарни изисквания към един романтичен коледен филм. Краят щеше да ми хареса повече, ако Ванката не се беше досетил какъв ще е по средата и не ми беше казал, така че ако и вашата половинка обича да се прави на умна, ѝ залепете устата с тиксо или направо го гледайте сами. Така де, може и вие самите да се досетите – хората в imdb се оплакваха, че историята била много плитка, но аз по принцип не очаквам нещо гениално от коледен филм. И нямаше да се досетя сама, Иване, да ти се скъсат вълнените чорапи, дано, разваляч на изненади такъв.

Folklore: The Long Pond Studio Sessions

Не знам дали съм ви споменавала, но обожавам да гледам/слушам концерти и редовно плача от ентусиазъм на тях. Така де, 100 пъти по-вълнуващо ми е да ХОДЯ на концерти и на тях плача повече, отколкото на онези, които гледам вкъщи, но през тази куца година няма да ми се усмихне късметът, така че се радвам и на това преживяване. Освен това обожавам последния албум на Тейлър Суифт – folklore (това е първият албум, който съм си купувала от 2007 година насам (Bon Jovi, Lost Highway, още продаваха дискове на Солунска) – смятайте), така че бях мега щастлива, когато тя изненадващо пусна документален филм с живи изпълнения на всички песни от него миналата седмица. В интерес на истината, въпросните живи изпълнения звучат буквално 1:1 със студийните, защото мацката си пише сама песните и се съобразява с възможностите на гласа си, но мен пак ме изкефиха. Освен музика във филма има и разговори с двамата ѝ колаборатори (каква чудесна и звучна дума, а?), които на мен лично ми бяха интересни (особено този за This Is Me Trying – песен, която отбелязва, че някои хора ежедневно са в процес на полагане на сериозни усилия, за да живеят, макар отстрани да не си личи – и там ревах), както и наистина естетична кинематография – цялото нещо е снимано около и в една симпатична хижа. Разбира се, нищо не е идеално – в България все още няма Disney+, но мили хора почти веднага качиха концерта в маймунските сайтове, така че има как да се гледа.

Давам ви още една идея какво да слушате – случайно открих, че от тази песен тръгва страхотна радио плейлиста в Spotify. Ето я и само песента, за да ви е подръка (не слагам тук оригиналното видео, защото е отбелязано като inappropriate и може да се гледа само в YouTube – пълен абсурд):

book

Времеубежище от Георги Господинов

За съжаление още не съм я дочела и не мога да кажа супер много за книгата (тогава защо бързаш да пишеш, момиче, е логичният въпрос, който следва), но съм във възторг от нея. Буквално от всяка страница мога да извадя цитат, който ме удря право в сърцето – темата за миналото и носталгията по него (включително по неизживяното минало) ми е много близка. Отдолу ще сложа няколко извадки, които особено много ми харесаха, но преди това искам да ви разкажа нещо. Преди 6-7 години за първи път се сблъсках с творчеството на Георги Господинов и бях толкова впечатлена, че няколко месеца ходех навсякъде, забила нос в негова книга – и адски много исках да се запозная с него. Най-накрая ми се удаде възможност – той щеше да води една среща с Херман Кох (на когото също бях голяма почитателка по онова време), така че аз, естествено, бях там – на първия ред. Запознах се с Херман Кох, говорихме си, подписа ми книгата (не помня вече дали “Вечерята” или “Вила с басейн“, но и двете са много готини; тъпото е, че копието беше служебно и остана после в радио FM+, където работех тогава, та сега си нямам книга с автограф) и после цяла вечер обикалях около Георги Господинов на пръсти и така и не събрах смелост да отида при него и да му кажа, че много харесвам нещата, които е написал. Тръгнах си, разревах се (мда, започвам да забелязвам склонност към това у себе си с течение на статията…) и се обадих на Ванката, с когото бяхме пресни гаджета, за да му се оплача. Май не ме разбра много човекът, но прояви съчувствие, за което съм му благодарна (беше си и в негова полза, де). Няколко месеца след това поканихме Георги Господинов в радиото и най-накрая се запознах с него, но вече се бях поотърсила от вманиачаването, така че не беше толкова драматично. Поревахме си все пак (и двамата) – явно не мога да се измъкна от това.

Ето и няколко цитата от “Времеубежище“:

С годините разбрах, че миналото се крие най-вече на две места – в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и в миризмите. (…) Миналото се утаява в следобедите, там времето видимо се забавя, успива се по ъглите, примижава като котка срещу светлината, идваща през тънките щори. Винаги е следобед, когато си спомняме нещо, или поне при мен е така. Всичко е в светлината. (…) Следобедната е стара светлина, уморена и бавна. Истинският живот на света и на човека може да се опише през няколко следобеда, през светлината на няколко следобеда, които са следобедите на света.

Нещата се усложняваха според това какво минало искаш да ти се достави. Дали твоето източно минало, ако си от източната част на Стената. Или напротив, ако си оттам, искаш да изживееш тъкмо онова минало, което ти е било отказано. Да преядеш с чуждо минало като с банани, които си сънувал цял живот. Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.

Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се по своему.

Явно, ако искаш да оцелееш там, на новото място, трябва да отрежеш миналото и да го хвърлиш на кучетата. Да си безмилостен към миналото. Защото и миналото е безмилостно.

Обикалял съм гробищата на света като всеки уплашен до смърт от смъртта и умирането (от кое повече се страхуваме всъщност – от смъртта или от умирането), който иска да види леговището на страха си, да се увери, че това място е спокойно, тихо, че е направено за хора все пак, за отдих… Все едно, място за свикване. Макар че свикване няма. Не е ли странно, винаги умират другите, а ние самите – никога.

За финал мога да ви препоръчам още две неща, за които съм убедена, че ще са жестоки (макар че още не съм намерила време за тях) – masterclass-а на Дейвид Линч и първия роман на Яна Борисова – “Чудна лятна нощ“.

Не си спестявайте никакви радости – нито дребни, нито големи. Не е сега времето за икономии.

До следващия път,

Рози

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s