Когато поднових писането в блога, бях решила за момента да го оставя така, както си е – с всички онези статии, които бях качила тук през 2015-та. Да, ама в един момент нещо започна да ме човърка да ги погледна и евентуално редактирам, защото хората, които влизаха да четат новите ми неща, после преминаваха и към старите. След една вечер, прекарана в блъскане на главата как да ги направя да звучат по-малко наивно (ключовите думи навсякъде бяха “приказно” и “прекрасно” – какво да ви кажа), без да ги пренаписвам из основи, просто реших да ги скрия, почти всичките (между нас да си остане, ама така ги скрих, че месец по-късно WordPress ги беше изтрил). Извинявам се, ако някоя ви е допаднала преди 5 години, а вече я няма (колкото и малки да са шансовете за това). Една от малкото, които оцеляха, е тази – да, наивничка е, знам, но ми се струва, че улавя много добре момичето, което съм била тогава. На него тези 7 стъпки наистина му помагаха, което означава, че ако някое 20-21-годишно момиче чете блога ми в момента, тази статия може да му хареса. Мисля обаче, че е време да я ревизирам и направя по-полезна за останалата част от аудиторията ми – или поне за мен сега. Днес ще ви предложа няколко стъпки – не за добро настроение, не знам даже как ми е хрумнало това – но за по-щастливо съществуване. Примерно.
I. Поискайте помощ. Струва ми се, че в забързаното си ежедневие сме натоварени с толкова много задачи, че дори когато сме намерили време да отдъхнем, на заден фон в главите ни продължават да отекват ангажиментите, които ни остават. И е едва ли не геройство ние да сме свършили всичко, сами, и в края на деня да сме като прегазени от валяк и да ни се иска единствено да припаднем. Ако това ви е прозвучало познато, искам да ви кажа, че е във вашите ръце да го промените. Почти няма задача, която да не може да се делегира на някого – въпросът е вие да се пречупите и да се откажете от ролята на Супермен в името на личното си спокойствие. Уверявам ви, след първите няколко пъти става все по-лесно. Ето примери какво може да направите още днес – да наемете фирма за почистване, която да ви помага в поддръжката на жилището ви (ежеседмично, ежемесечно или само за омразното миене на прозорци – дори това е голямо улеснение), да поръчате храна, вместо всяка вечер да умувате какво да сготвите, да занесете на химическо чистене всички дрехи, които не могат да се пускат в пералня и иначе трябва да перете на ръка, да помолите половинката си да си разделите задачите, с които вече не смогвате, да споделите с ръководителя си на работа, че отговорностите ви идват в повече и вече не сте в състояние да обърнете на всичко достатъчно внимание, за да е свършено идеално (това май е най-трудно, но според мен е знак за сила, а не за слабост – показва, че сте загрижени за компанията и държите на безупречното изпълнение).
II. Поемете си дълбоко въздух и направете промяната, която ви ужасява. Не сте длъжни да стоите на работа, която ви прави нещастни – все пак прекарвате там половината време, през което сте будни. Не сте длъжни да обитавате жилище, което ви създава грижи и в което не се чувствате удобно. Не сте длъжни да останете във връзка с човек, когото вече не обичате и който ви тормози по някакъв начин (психическият тормоз не е толкова очевиден, колкото физическия, но нанася не по-малко травми). Всичко това звучи повече от очевидно, знам, но тогава защо толкова много хора се оказват заклещени в живот, който мразят? Оръжието е във вашите ръце – промяната винаги изглежда трудна и страшна, но колкото повече се доближите до нея, толкова по-лесно става. Първата стъпка е да скочите – да осъзнаете необходимостта от промяна и да вземете решението да я предприемете. Искам да ви кажа, че най-хубавите неща в живота ми са били пряко следствие от скок, който ме е ужасявал. Страхът е съвсем нормална човешка реакция от непознатото, той ни е предпазвал хиляди години от опасност. Не си мислете, че хората около вас, които ви изглеждат смели, не се страхуват, дори напротив – уверявам ви, че и те умират от ужас. Единствената разлика между вас е, че те действат въпреки опасенията си – точно това ги прави смели. Смелостта не е отсъствието на страх, а способността да продължиш напред с него под ръка.
III. Поставете си краткосрочни и дългосрочни цели и направете план как да вървите към тях. Струва ви се, че сме се върнали в наивната статия, за която говорех в началото, нали? Не сме, спокойно. И големите хора имат нужда от цели, защото е много лесно да потънем в руслото на ежедневието и да загубим посока. Замислете се – имате ли мечти, които сте позабравили или отлагали твърде дълго? Какво ви спира да тръгнете към тях сега? Сигурна съм, че може да измислите много оправдания, но те само ще позамажат нещата, няма да ви отърват от чувството за незавършеност и от неудовлетворението. Когато говорим със себе си, оправданията са излишни – не можем да се заблудим. Тук виждам два варианта – или вие сте се променили и всъщност вече не искате същите неща (в което няма абсолютно нищо лошо), или ви е страх (вижте горната точка отново). Страх от провал, страх, че няма да е толкова хубаво, колкото си го представяте, страх от това как ще изглеждате в очите на околните (това е една от най-опасните спирачки – знам, че справянето с нея е ужасно трудно, но ви съветвам да си го поставите като много основна цел), страх, че после няма връщане назад, страх, че ще е трудно. А, май стигнахме до сърцевината. Разбира се, че ще е трудно – обикновено Големите Хубави Неща (ГХН) не идват при нас с думите: “Ей, ти си много готин, нищо, че в момента си стоиш в безтегловност – ние ей сега ще дойдем и ще ти се случим”. Така де, понякога може и така да става, но не е масово явление. Дори хората, спечелили от лотарията, поне са пуснали билетче, нали? Това сега не го казвам, за да се спуснете да търкате като обезумели (макар че то май не остана какво).
IV. Отидете на психолог, особено ако се чувствате нещастни от твърде дълго време. Има проблеми, които не можем да решим сами, защото корените им са толкова дълбоко, че не ги виждаме. В България все още има голяма стигма върху хората, които ходят на терапия – все едно така признават, че са луди, че не могат да се справят сами. Според мен да посещаваш психолог означава само и единствено че имаш проблем, че нещо не е наред – това също може да ви се стори трудно за признаване на пръв поглед, но вече говорихме, че няма нужда да сме Супермен 24/7, нали? Просто хора сме. Тук може да дойде и другият въпрос – защо да ходя на психолог и да му давам пари, като мога да говоря с приятелите си, с родителите си, с половинката? Много полезна ще ви е тази статия, но ако не ви се занимава да я четете, ще резюмирам отговора от там:
Когато се опитваш да помогнеш на хора, които са ти близки, да се променят, ти имаш цел. Да, част от мотивите ти са свързани с това на въпросния човек да му стане по-добре, но няма как да избегнеш факта, че и самият ти искаш той да се промени, защото с поведението си наранява теб или прави живота ти по-труден. Хората не се променят заради някого другиго – промяната трябва да е вътрешно детерминирана. Когато ходят на терапия, те знаят, че психологът няма скрита цел, заради която им помага – той е там само заради тях самите, посланието му е: “Искам да ти помогна да откриеш нещо в себе си и да се промениш само ако ти искаш. Аз не получавам нищо.”
Още нещо – взаимоотношенията ни с приятелите ни са двупосочни. Те могат да ни изслушат, когато имаме проблем, но ние също трябва да им дадем нещо в замяна, защото иначе ще се превърнем в бреме за тях, в тежест. Все пак всеки си има грижи и не е лесно да се налага да понасяш и чуждите постоянно. Терапевтът обаче е там само за теб – няма нужда да го питаш как е, да се тревожиш дали не си го натоварил твърде много, да се обвиняваш, че си пропуснал да се осведомиш за нещо, на което той държи. Той е на твое разположение и може да те слуша концентрирано през целия сеанс, което дори само по себе си е вид терапия – да излееш всичко, което те тревожи, пред някого, който ти предоставя пълното си внимание, без да те съди. Готино е. Опитайте.
V. Бъдете добри към себе си. Замислете се – как се отнасяте със своята личност? С какъв тон говорите? Какви думи използвате? Дали някой от тези изрази ви е познат: “Оф, какъв съм идиот, пак забравих…”, “Изглеждам ужасно”, “Писна ми от мен, за кой път правя това вече”? Бихте ли казали нещо такова на майка си, на най-добрия си приятел, на човека до себе си? И аз така си помислих. Но когато се обръщаме към себе си, нямаме филтър. Сега – знам, че това вече е висш пилотаж и че ви се струва, че няма как да го овладеете, просто така ви идва. Работата е там, че има как – с усилия, внимание и постоянство. Постарайте се да проявите търпение, да не си поставяте толкова високи изисквания, да оцените всичко, което харесвате в себе си – и отвън, и отвътре. Това е. Това сте вие, това сте изградили, това ще бъдете. Не искам да звуча сантиментално, но мисля, че може да ви помогне и да се огледате за момент в очите на любимите си хора – попитайте ги какво харесват във вас, какво обичат, без какво не могат. Ако пък има нещо конкретно, за което вие се дразните на себе си, положете съзнателни усилия да го промените (връщаме се на точки II, III и IV). Топката е във вашите ръце. Два съвета от мен – опитайте да не се сравнявайте с другите (социалните мрежи много пречат на това, така че аз препоръчвам сериозно ограничаване на безцелното скролване) и отделете качествено време, за да подхранвате интересите и хобитата си. Нещата, които обичате да правите, до голяма степен определят вас като човек – т.е. щом обичате тях, има логика да обичате и себе си, не мислите ли? Много е важно да бъдем интересни на себе си – това прави и моментите, в които сме сами, много по-пълноценни и приятни.
Струва ми се, че започнах да звуча като Опра (никога не съм гледала шоуто ѝ, признавам, но така си представям, че говори), затова ще спра тук. Стъпките са по-малко на брой от онези в старата статия, но са и значително по-трудни за изпълнение, така че има баланс. С тази чудесна дума искам да завърша. Б А Л А Н С. До скоро,
Рози
La vie en rose 