10 неща, които избирам да не правя (като родител)

Идеята за тази статия ми дойде от YouTube – през последните дни ми изскочиха няколко предложения за видеа на тази тема, явно е актуална в момента. Стори ми се интересно да систематизирам и аз нещата, които съзнателно избягвам да правя като родител. Тук съм влючила 10-те, които намирам за най-важни.

I. Не лъжа детето си – в тази точка включвам и най-добронамереното заблуждаване от типа: “Любимата ти играчка е изморена и затова я сложихме да спи.” (в превод: загубихме я, но ще отидем да ти купим същата в понеделник). Предпочитам да казвам на дъщеря си истината (по подходящ за възрастта ѝ начин), дори да знам, че понякога ще ѝ е трудно да я приеме. Досега не ми се е случвало да съжалявам, че не съм излъгала, но за сметка на това съвсем наскоро възпитателката в детската градина пострада от една неволна лъжа. Във въпросния ден тя е отсъствала, но колежките ѝ са казали на детето ми, че след малко ще дойде, когато то попитало за нея. Е, тя не се появила целия ден, но Калина я е чакала – и когато я видя на следващия ден, отказа да отиде при нея и се разплака горчиво. После ми сподели, че ѝ е сърдита, защото е трябвало да дойде, а не го е направила. Разказвам ви тази история, за да разберете, че децата изобщо не са глупави – те ни вярват и когато разберат, че не сме били искрени с тях, доверието им в нас отслабва.

II. Не говоря за детето си сякаш не е там. Децата са личности и като такива заслужават нашето уважение. Ако реша да разкажа на някого история, която включва дъщеря ми, в присъствието ѝ, се старая и тя да участва в разговора, защото все пак става въпрос и за нейно преживяване. Както бих направила, ако тя ми беше приятелка, а не дете. Не виждам защо двете ситуации трябва да са различни. И най-важното тук – никога не се оплаквам от детето, ако може да ме чуе (старая се да не го правя и когато не може, но съм просто човек, нали знаете).

III. Не давам обещания, а просто винаги държа на думата си – дори когато детето е забравило (то ще се сети в един момент и ще ме държи отговорна). Чисто логически не виждам смисъл да казвам “Обещавам ти, че ще дойда”, когато мога да кажа само “Ще дойда”. Употребата на първото не обезценява ли второто? Да, знам, че ни е станало нещо като навик да обещаваме, но като се замислите, ще осъзнаете колко ненужно е това – ако просто изпълнявате онова, което сте казали, че ще направите.

IV. Не налагам на детето своето мнение, а го оставям да си изгради свое – това е много ключово по отношение на храни, които хората масово не харесват, преживявания, които се определят като неприятни, и навици, за които се смята, че се изграждат трудно. Веднага ви давам пример – аз не обичам лук, но го сервирах на дъщеря ми още докато беше бебе, без да споменавам нищо за него. Хареса ѝ. Водила съм я да ѝ взимат кръв и да ѝ бият ваксини, без да определям процедурите като омразни – само съм я предупреждавала, че ще я заболи, но ще е за кратко и ще я гушкам през цялото време – и повечето пъти дори не е плакала, пък камо ли да се дърпа. Отделихме я в собствена стая, без да наблягаме на това, че ще спи сама – казахме ѝ само че тази стая вече е нейното място за игра и сън, а нашата е отсреща, и тя спи сама в нея от първата нощ – без никакви оплаквания и проблеми. Когато налагаме на децата собствените си страхове, те естествено ги възприемат – а ако им ги спестим, може да се окаже, че имат съвсем различно мнение от нас.

V. Не питам “Защо”, когато детето е направило беля. Спирам се конкретно на този въпрос, защото го чувам постоянно от всички страни. “Защо си пипаш устата с мръсни ръце?”, “Защо хвърли играчката?”, “Защо буташ брат си?” – наистина ли очаквате малкото дете да се обърне и да ви отговори: “Ох, мамо, добре, че ми обърна внимание – правя го по тази и тази причина, но наистина, права си, не е редно”. Ммм, по-скоро няма да се случи. Въпросите със “Защо?” са си чисто заяждане, което не е особено ползотворно и възпитателно. Предпочитам директно да пристъпя към поставяне на граница: “Лицето не се пипа с мръсни ръце – трябва първо да ги измием”, “Играчките не се хвърлят, защото могат да се счупят”, “Хората не се бутат, защото ги боли”. Целта е детето да разбере, че прави нещо нередно, и веднага да преустанови дейността си – а не да започне да се чуди какво да отговори или директно да ви игнорира.

VI. Не предлагам храна на детската площадка и изобщо където и да било, ако не е време за ядене. Оставете, че навън детето най-вероятно е с доста мръсни ръце (играло си е все пак), тича, скача, спуска се по пързалки и може да се задави, ако дъвче нещо, но и идеята, че всяко време и място са подходящи за хапване не ми харесва. Навсякъде около мен виждам деца, които ядат постоянно – на вече споменатата детска площадка, в колата, докато се возят в количката – винаги държат нещо и дъвчат. Да, знам, че имат бърз метаболизъм и огладняват често, но лично аз предпочитам детето ми да има ясно установени навици по отношение на храната, за да съм сигурна, че се храни пълноценно. Ако изяде пакет солети навън, след един час няма да иска обяда си, а той е много по-полезен и богат на хранителни вещества. Между другото, мисля, че ние налагаме и това на децата – че понякога се яде за развлечение. Преди няколко дни ходихме на сладкарница с наш приятел (във Vanilla Kitchen има приказен детски кът) и аз несъзнателно започнах да преценявам какво от менюто ще е подходящо за Калина. Почти бях поръчала една детска торта, когато осъзнах, че дъщеря ми никога до момента не е ходила на такова място и не очаква да получи храна – не беше време за ядене все пак. Оставихме я да си играе и тя изобщо не се заинтересува, че ние ядем – за нея хит бяха играчките, т.е. тя определи сладкарницата като място за игра. Аз виждам детската площадка по същия начин.

VII. Не поставям детето (и себе си) в ситуации, които със сигурност ще доведат до конфликт или дискомфорт. Канени сме на късно събитие около часа за лягане на детето – отиваме за кратко и после единият от нас се прибира, за да сложи Калина да спи. Трябва нещо да се купи от магазина – отива само единият, а другият остава вкъщи (или навън) с детето, защото на него пазаруването бързо му писва и става трудно за всички ни. По-лесно ми е да съобразя ситуацията предварително и да взема необходимите мерки, отколкото да се окажа някъде с изключително раздразнено или разстроено дете (защото при малките деца глад, умора и скука водят точно до това), което ще превърне и мен в раздразнен и най-вероятно ядосан родител. Ужасна комбинация. Предпочитам временно да се лиша от определени забавления пред това да вляза в конфликт, който съм можела да избегна, с детето си. И без това има достатъчно, които са неминуеми – не държа да ги увеличавам излишно.

VIII. Не обиждам детето си. Не мисля, че е нужно да уточнявам, но може би се налага – вчера на детската площадка една майка наричаше сина си “тъпак”, а друга своя – “малоумник”. Не, хора. Нямате право. “Ти малоумен ли си?” също не става.

IX. Не притискам детето си да прави неща, които не иска – да се социализира например. В момента е в доста срамежлива фаза и има нужда от малко време, за да свикне с непознати хора – или дори с познати, които не е виждала отдавна. Не виждам никакъв проблем в това да ѝ го дам. Мисля, че е по-лесно да обясниш на възрастен човек, че детето още не се е отпуснало и че ще отиде при него, когато е готово, отколкото да притискаш малко дете да прави нещо, което не иска. Въпреки че понякога възрастният човек се обижда. Е, аз лично предпочитам да поема този риск пред това да насилвам дъщеря си.

X. Не отказвам на детето си обич – никога, при никакви обстоятелства. Това може да ви учуди, но всъщност малките деца имат най-силна нужда от вашата подкрепа, когато сте в конфликт – от уверението, че вашата привързаност към тях не е засегната от неприемливото им поведение. Ако ги гушнете и успокоите, когато са разстроени, вие не им давате сигнал, че е хубаво да се държат така, а че ги обичате дори когато са непоносими. Това им е много необходимо.

Това са моите НЕ-та – успях да ги огранича до десет, защото дъщеря ми е само на 2, но със сигурност ще стават повече. Ще ми е много любопитно да прочета какво бихте добавили вие към този списък – пишете ми в коментарите. До следващия път,

Рози

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s