От много отдавна имам обичая да си записвам любими стихотворения, поеми и мисли в тетрадка. Намирам писането на ръка за много успокояващо, освен това вече имам няколко изписани такива поетични дневници и всичките ми носят много мили спомени, затова все още го правя, макар и доста по-рядко от преди.
Днес ви споделям някои от любимите си произведения от последната изписана тетрадка, преди да я прибера някъде (и най-вероятно да я скрия от себе си – на вас случва ли ви се?).
Светло пиянство (монолог-гротеска), Елисавета Багряна
Какъв невероятен ден,
каква невероятна дата,
как чудно всичко е край мен!…
Гореща, сладка е мъглата —
като от вряло мляко пара.
Самата кал е сякаш чиста
и мек, и топъл тротоара.
По жиците като мъниста
нанизани врабчета трепкат.
И аз не ходя, а летя
с правоъгълните си подметки,
като че две крилца растат
на моите нозе човешки —
като на древния Меркурий…
Но прави и такива грешки
съдбата, тази стара фурия!
А над сърцето, сякаш въглен
тежи и сладко ме гори
от тази сутрин джебът пълен.
Но вие мислите — пари?
Не… две-три златни нейни думи —
единствени на този свят.
Не съм пиян, не съм безумен —
от всички днес съм най-богат,
от всички днес съм най-щастлив!
И затова не както вчера
е днес, а — ново и красиво.
Какво, че в стаята треперех
от студ като във мавзолей,
а печката е само паметник
от дни, когато огън тлеел е?
Какво, че в шкафчето врабче
не би намерило парченце
глада си птичи да насити?
О, всичко тук е относително!…
Звънят трамваи, тичат хора,
реват, фучат автомобили,
крещи подире ми шофьор:
Пиян ли, глух ли си?
— Но, мили,
на този свят, така прекрасен
и всеки ден тъй чудно нов,
кажи, не е ли все едно
от що ще бъдеме прегазени —
от трен, трамвай, автомобил
или — от някоя любов?
Тъжен миг, Валери Петров
По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.
Загуба, Блага Димитрова
Дали се бях влюбила в тебе, не зная,
но знам, че се влюбих в други неща:
в една неуютна северна стая,
във чайник, закъкрил припрян вечерта.
В дървета се влюбих, отнели простора,
в затънтени, душни квартални кина,
във спомени тягостни от затвора,
в една изранена от бомби стена.
Във спирки трамвайни, в листа осланени,
в затоплен от печени кестени джоб,
във дъжд из ведро, в телефонно звънене,
дори на мъглата в сивия потоп.
Във целия свят, не във тебе се влюбих…
откривах го нов, интересен, богат.
Затуй ме боли… не че тебе загубих,
аз друго загубих – целия свят.
Нищо особено, Дамян Дамянов
Нищо особено. Нищо особено.
Ден като ден. Като всички.
Даже и сводът е смръщен и злобен, но
още е пълен със птички.
Нищо особено. Вятърът есенен
пак тъй завъртва листата.
Свири през мен. Но ми е весело –
на гръб бих понесъл земята.
Птиците литват. Хуква подире им
като хвърчило небето.
Нищо такова, което
да стопли сърцето ми – нито е влюбено,
нито се връща от среща.
Нищо особено…! А ми е хубаво!
Става в гърдите ми нещо!
Някаква тръпка безименно-сладостна!
Нещо безкрайно голямо!
И ми е светло! И ми е радостно,
а нищо особено няма!
Просто сърцето от жал непоробено
за своите радости пее.
Нищо особено! Нищо особено.
Нищо, освен че живея.
Ако ви се чете още, тук оставям линк към още една статия с любима поезия. А кое е вашето любимо стихотворение?
До скоро,
Рози
La vie en rose 