P.S. За радиото, което…

Не се притеснявайте – няма да ви върна в ’69, няма и да ви пусна Лили Иванова, за да ви се забие песента в главите и цял ден да си тананикате, изпращайки поздрави на майка ми. Ще ви срещна обаче с една любовна история, чието начало се вие по прашните пътечки на късните ’90, когато едно малко момиченце стоеше пред един огромен стар касетофон и го смяташе за най-добрия си приятел.

Да започнем със сегашната действителност. Ден след ден през последните три години слушам за приближаващата смърт на радиото и наблюдавам силното влечение към телевизията на повечето бъдещи журналисти. Не се шегувам – чувала съм фразата: „Мечтая да ме дават по телевизора“ повече пъти, отколкото бих желала – толкова много, че вече дори не я обезкостявам наум, а просто добавям още едно ченгелче в редичката телевизионни водещи. Доста нови предавания ще трябва да измислят продуцентите, че иначе не знам къде ще ги денат всички тези хора с влечение към камерите. Аз, от друга страна, нямам такива амбиции. Обичайното ми обяснение е, че не изглеждам добре на снимки и видео (макар че и то си е съшито с бели конци – все пак каквото магаре застане, такова излиза…), защото почти никой не би вникнал истински в реалната ми причина да страня от говорещата видео кутия. С вас обаче ще я споделя – музикалната такава всъщност ми е детската любов. Не очаквам голямо разбиране – почти никой, който не е влизал в едно радио студио, не може да си представи подобна връзка. Тя изглежда обречена на крах от самото си начало – все пак едната половинка е кажи-речи с крак в гроба. Чакайте малко… а дали е така?

В Африка радиото все още е най-разпространената медия. Представете си – това е един цял континент, който всекидневно бива обединяван от една малка говореща машинка. Говореща, а не свиреща – всички тези хора, разделяни от традициите си, културата си, дори езика си – се събират и онемяват пред магията на едно радио. Вярно, ние, европейците, уж сме много по-напред от тях, но някога замисляли ли сте се дали това е хубаво от всички страни? Кога за последно се спряхте само за да чуете нечия история? Кога си позволихте да затворите очи, защото няма нищо визуално за изпускане, и да си представите сами това, което слушате? Всички говорим доста по телефона с хората, които обичаме, които са ни интересни, а понякога дори нямаме какво толкова да си кажем. Ако в един такъв момент, в който имате нужда да послушате някого с приятен глас, си пуснете радиото, можете и да ме разберете. Не напълно, разбира се. Мъничко поне. Всяка любов, погледната отдалеч, е чужда, непозната. В тази обаче имате всички възможности да се включите.

Но аз ви обещах история, а всичко дотук беше само въведение. Как започват любовните истории по принцип? А, да… със запознанство.

Беше чудна майска сутрин, птичките пееха, небето се синееше… схващате – пролетта си действаше по своите си дела, а аз се опитвах да не ѝ обръщам внимание, защото ми се спеше. Училището започваше след около два часа (т.е. часът беше около пет и половина… влязохте ли ми в положението?), а аз стоях пред една кафява врата и се опитвах да се свържа със сутрешния радио водещ, който се вихреше четири етажа по-нагоре. Нямах никаква представа, че две години по-късно ще скачам като навито на пружинка човече точно толкова рано всеки ден, защото ме очаква вълнуваща среща с любимото. А как ми стана любимо… не мога да ви кажа (досещате се, че в крайна сметка се качих по стълбите на кулата и запознанството се осъществи, нали?). Все пак хората казват, че ако можеш да обясниш любовта, най-вероятно не става дума за любов, а за нещо друго – по-рационално, по-смислено. Факт е, че в мига, в който се запознах с вътрешността на радиото, го усетих по-близко от всичко друго. Нали знаете… най-същественото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето.

Тази история всъщност е само един увод. Ако обстоятелствата са на моя страна – а аз съм убедена, че ще бъдат, защото имат навика да следват хората с големи мечти – доста скоро ще можете не само да го прочетете, но и да го чуете. С моя глас. По радиото, което предстои да се роди. Шшшш! Само толкова ще кажа. Останалото оставям на въображението ви – то е най-добрият водач. Надявам се, че в сърцата си ще намерите малко обич, която да заделите, както и няколко приказки, които да споделите. Ще са ми много необходими.

P.S. … за радиото, което разказва истории.

534b6c1f679b71397451807147

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s