Телефон желание

Вървяха по Шишман в мълчание. Той дори извади телефона си и плъзна пръст по екрана, но тя беше толкова отегчена, че не се възмути. “Никога повече!”, мислеше си, ядосана на себе си. Сигурно имаше предвид, че никога повече няма да излиза с някого след запознанство в бара – явно лошото осветление и стабилното количество алкохол сериозно влияеха върху това колко интересен е някой. Въпросният субект загуби очарованието си още в първия момент – слънчевите лъчи му подействаха като звъна на часовника в полунощ. Бам! – магията изчезна, каляската стана тиква, конете – мишки, а красивият принц оглупя от изненада. Или от връщането в реалността – не стана ясно.

hack-your-old-phone-line-into-emergency-power-supply-for-your-cell-phone.w654

Когато свиха към Гурко, за да се спасят един от друг, като хванат транспорт (задължително в противоположни посоки!) от Орлов, нещо привлече вниманието ѝ – на перваза на един прозорец вдясно беше оставен старовремски телефон. Наистина – беше толкова ретро, че някой хипстър сигурно би дал цяло състояние, за да го вземе да събира прах в дома му! Беше оставен от вътрешната страна на решетките и просто си стоеше там. Така де – няма как да играе народни танци – естествено, че просто ще си виси (“Сигурно е доста скучно да си телефон”, помисли си тя). Изведнъж обаче започна да звъни. Пронизително. Звуците, които издаваше, бяха толкова силни и дразнещи, че тя очакваше всички да се обърнат по посока на шума и да възнегодуват – или най-малкото да го отразят по някакъв начин. Нищо такова. Човекопотокът продължи да се носи забързано по тротоара, дори нейният човек (с когото никога повече нямаше да попаднат в ситуация с телефон… чийто и да е), си вървеше напред, без да забелязва, че е сам. “Странна работа”, помисли си тя. “Кой ли звъни? Дали е някой приятел на стопанката – равен ѝ по възраст и опит, все още притежаващ домашен телефон в дома си, или пък се обаждат от някоя институция, за да искат нещо? Дали пък този телефон не е връзка с миналото и от другата му страна Хрушчов (не знаеше защо точно той) не чака нетърпеливо хората от бъдещето да му обърнат внимание?” Унесена в разсъжденията, които тръгнаха през съзнанието ѝ, тя вдигна телефона – без дори да се усети. Напълно автоматично. Каза: “Ало?”, но всъщност не очакваше отговор. Такъв и не дойде. Усещаше се обаче, че някой стоеше на другата слушалка. Мълчанието му беше плътно. Наситено. Наситено с търпение, разбиране и приемане. Обзе я спокойствие, почувства се излекувана – поне за миг – от нетърпението, което ѝ вменяваше столицата през цялото време. Никога не беше разбирала какво имат предвид хората, като казваха, че обичат да си мълчат с някого – за нея липсата на думи между двама винаги създаваше някакво неудобство, от което сега нямаше и помен. Главата ѝ се опразни от всички мисли, които я тревожеха през последните дни и месеци, и на тяхно място се настани тишината. Тя почти машинално върна слушалката на мястото ѝ върху телефона и се огледа като в сън. Забързаният живот продължаваше, единствената спряла бе тя. Единствено тя виждаше кокетния възстар телефон, удобно сложен на перваза. Погледът ѝ се върна обратно върху него… само за да открие, че вече го няма. Това не я изненада. Той бе свършил работата си, изпълнил целта. Само ако знаеше каква беше тя…

Нямам навика да пиша художествени текстове, но този просто се изля от мен след една изненадваща среща на Гурко вчера:) По-точно се роди под формата на приказка за лека нощ в устен вариант, но беше толкова добре оценена, че реших да я споделя и с вас. Следва продължение…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s