… или за вторник, за сряда… схванахте ми мисълта. По принцип понеделник и вторник са ми най-тегави, защото знам, че и на следващия ден няма да се наспя, и на по-следващия, и на по-по-следващия, но да кажем, че рецептата ми може да е валидна и за дни, в които не сте чак толкова потиснати.
Вчерашната ми сутрин започна с видео клип на шоколадови изкушения, който съквартирантката ми ми беше изпратила, и тъй като осъзнах, че скоро не съм ѝ дарявала любов в по-значителни количества, просто ТРЯБВА да ѝ изсипя малко такава. В ролята влезе едно симпатично шоколадово суфле, което обаче хората не го харесаха особено на снимките във фейсбук. Е, голяма работа. До него обаче не се стигна толкова лесно…
В София е много лесно да познаеш кой ден от седмицата е, без да поглеждаш календара. Колкото повече наближава събота, толкова по-склонни са хората да те пускат да минеш на пешеходна пътека, да те изчакат да се качиш в трамвая, преди шумно да блъсат вратите, и да си мълчат, без да се бутат в теб, когато чакате на опашка в супермаркета. За съжаление обаче обратното също важи – чалгата на шофьора гърми на макс в градския транспорт, бабите се бутат по светофарите сякаш зелено няма да светне никога повече през този ден, а хората с огромни колички в магазина не се оглеждат и минават право през теб, докато се опитваш да стигнеш шоколадите на най-високия рафт, когато до уикенда остават толкова много работни дни. Не разбирам много смисъла на окачествяването на работната седмица като гадна, въпреки че и аз чакам почивните дни с нетърпение. Моето обаче се дължи на ранното ми ставане всеки делник, а не на нежелание да се трудя. Вече съм споменавала – аз съм на своята мечтана работа. Някой път дори мога да разкажа как стигнах до нея, ако ви е интересно.
Но! Днес ще си говорим за преборване на масовото лошо настроение по друг начин. В супермаркета, от който най-често пазарувам, има една касиерка, която винаги ми се усмихва и ми казва “Добър ден” и “Приятна вечер”. Излишно е да споменавам, че винаги се редя на нейната каса, дори опашката да е най-дългата, нали? Подобни прояви на нормално (но в никакъв случай не обичайно за столицата) поведение винаги са в състояние да ми сгреят сърцето. Та след бързия шопинг, по време на който забравих половината си покупки на техните рафтове, а другата половина – върху стъкления куб за прясно изпечени хлебчета (убийте ме, не мога да маневрирам с количка и отказвам да го правя – дори и след като осъзнах колко смешна картинка съм с пушената сьомга под едната мишница и ядки под другата, докато балансирам няколко пакета с плодове и зеленчуци и придържам нещо дори с брадичка), се озовах вкъщи с (по чудо) необходимите съставки поне за две купички шоколадово суфле. С Теди се оказахме без необходимата посуда за изкушението, но и две големи порцеланови чаши за чай свършиха работа. Съветвам ви да приготвите своето суфле в кафени чаши обаче, защото ние меко казано се надценихме… Посоченото количество продукти ще стигне за 3-4 нормални по размер кексчета с течна шоколадова среда… или за две чудовищно големи. Изборът е ваш.
Първи съвет – не гледайте рецептата от телефона си, който сте оставили някъде наблизо, а си я запишете на листче (или направо принтирайте онова, което аз направих специално за вас). Ако все пак държите да използвате умното устройство и от уважение поставите и него на масата със съставките, да знаете, че разбити яйца със захар се чистят по-лесно от дисплея, докато още не са засъхнали.
Пропусналите предния параграф да изчегъртат покафенялото от захарта яйце от дисплея си с нокти и после да си измият ръцете.
Така. Дотук добре. Ако не разчитате добре съставките от снимката, ще минем през всички стъпки заедно. В дълбока (да, трябва да е дълбока, иначе и стените ще трябва да чистите) купа разбийте три яйца с една чаена чаша кафява захар. На котлона разтопете (на водна баня или (защото знам, че на никого не му се занимава) на ниска степен) 100 грама масло със 100 грама натурален шоколад. Добавете шоколадовата смес към яйчената. Дайте на съквартирантката си да оближе купата. Приемете отказа ѝ, тъй като най-вероятно пази фигурата си, и сложете купата в мивката. Накиснете я, за да не се изкушите. Не, не я ближете. Недейте, ще станете дебели. Ох… Както искате, това си е вашето тяло. Вкусно е, да.
Сега обратно към готвенето. Добавете към добре разбърканата смес половин чаша пълнозърнесто брашно, една супена лъжица какао и щипка сол. Включете фурната на 220 градуса и изчакайте, докато се загрее равномерно. Напълнете три или четири порцеланови чаши, които предварително сте връчили на съквартирантката си, за да намасли стените им, със сместа. Добре, две. Ок, щом толкова искате огромни суфлета като нашите. Сложете ги във фурната и си сложете аларма за след 10 минути. НЕ ОТВАРЯЙТЕ ФУРНАТА, ДОКАТО СЕ ПЕКАТ. Съжалявам за CapsLock-а, ама ще ви спаднат суфлетата и после ще обвините мен, че съм ви заблудила. Ако печете кексчетата в по-малки чаши или във формички за крем карамел (те са най-подходящи), и 8 минути могат да са достатъчни. Гледайте ги през стъклото – трябва да се понадуят. От момента, в който са започнали да се гордеят със себе си и да дебелеят, до ваденето им не трябва да има повече от 2-3 минути. Нашите дебелаци се пекоха цели 13 минути, защото бяха гигантски. Без майтап. На това на Теди до такава степен му порасна работата, че се опита да изскочи от чашата си.
Както и да е, трябва да ви дам още малко инструкции. Изключете фурната, сложете си дебели платнени кухненски ръкавици (така и не научих дали си имат специално име) и извадете чашите. Можете да ги обърнете в чиния и да ги гарнирате с топка сладолед, ама защо да си правите труда, като и така са вкусни. Сетих се – пльоснете топката сладолед отгоре, какво толкова може да стане. Шегувам се, недейте. Суфлето ще се стегне от ниската температура и ще стане на кекс.
Не докосвайте чашата, току-що излязла от фурна с температура 220 градуса, с голи ръце. Да, боли. Теди каза, че не съм идиотка, а просто съм лакома.
Радвайте ми се, обичайте ме, качвайте снимки с таг #Розиебог. Може да стане популярно. Или пък не. Поне ви е вкусно.
Бон апети!
П.П. Това е суфлето на Теди. Аз съм лакома и изядох своето, преди да сме се сетили да го снимаме за блога.
La vie en rose 