Снежната кралица и други мокри персонажи

Почти написах “морски” в заглавието вместо “мокри”. И ми стана тъжно. Преди малко осъзнах защо днес заваля сняг с такова настървение – ама аз съм си забравила слънчевите очила в чантата, т.е. съм ги взела със себе си от сутринта! Знам си, че баба Марта ще намери как да ме пощипне и да ме свали на земята, когато ми пораснат пролетните крилца… И този път успя да ме смачка – ако сте се навъртали около 13.30 часа до хотел Плиска, най-вероятно сте видели как от петицата слиза едно абсолютно мокро момиче с тънък шлифер и джвакащи обувки. Не, не пееха като тези на Пипи, когато скача в локвите – съвсем сериозно си шляпаха, доста сърдито при това. Причината за смешния ми (да, сега съм на топло и ми е смешно, като се сетя, ама тогава питате ли ме…) вид е, че имам способността сериозно да пропускам състоянието на света около себе си, когато реша. Стори ми се, че грее слънце, когато излизах за работа – ами да, защо да не грее? Вчера беше топло:) Днес обаче вече не е и за да ви компенсирам за глупавата си грешка (вече уточнихме, че моята увереност, че пролетта е дошла, е виновна за снега, нали?), ще ви подаря една много любима своя приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Защото приказките помагат на децата да заспят, а на възрастните – да се събудят:)

Първи разказ ОГЛЕДАЛОТО И ПАРЧЕНЦАТА МУ

Слушай, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото знаем сега, защото всичко започна с един лош трол, най-лошия. Това беше самият “дявол”. Един ден дяволът беше в изключително добро настроение, защото бе направил огледало, което можеше да поглъща всичко добро и хубаво, а всичко лошо и грозно изпъкваше още по-ясно и по-отвратително. Прекрасните пейзажи приличаха на варен спанак, а добрите хора се отразяваха грозни или с главата надолу без корем. Лицата бяха така обезобразени, че не можеха да се разпознаят. А ако човек имаше луничка, можеше да бъде сигурен, че тя щеше да се проточи по носа и устата му. Беше изключително забавно, твърдеше “дяволът”. Ако през главата на един човек минеше добра, благочестива мисъл, от огледалото се разнасяше висок кикот, което караше дявола да се гордее извънредно много с произведението си. Всички ученици от неговото магьосническо училище ходеха и разправяха, че е станало чудо. За първи път, казваха те, можело да се види как наистина изглеждат хората и светът. Те разнасяха огледалото навсякъде и накрая не остана нито една страна, нито един човек, който да не се бе видял обезобразен в него. Най-накрая дяволите решиха да литнат към небето, за да се подиграят на ангелите и на Нашия отец. Колкото по-нависоко се издигаха, толкова по-силно се кикотеше огледалото. Едва го удържаха. Летяха все по-високо и по-високо, доближаваха се до Бога и до ангелите. Но в кикота си огледалото се затресе така ужасно, че се изплъзна от ръцете на дяволите и полетя право към земята, където се разби на стотици, милиони, милиарди и даже повече парченца. Така то причини още повече злини отпреди. Някои от парченцата не бяха по-големи от песъчинка и се разлетяха по целия свят. Ако влезеха в окото на човек, оставаха си там и човекът или виждаше всичко наопаки, или пък виждаше само лошото, защото всяко парченце бе запазило свойствата на огледалото. На някои хора парченца от огледалото влязоха в сърцата и стана нещо ужасно. Сърцата им се превърнаха в буци лед. Някои парчета пък бяха толкова големи, че от тях направиха прозорци. Но не беше добре човек да гледа приятелите си през такива стъкла. От някои парчета направиха очила и винаги се случваше нещастие, когато хората ги слагаха, за да виждат по-добре и да бъдат справедливи. Злото се смееше, та от смях щеше чак коремът му да се пръсне. За него това бе неописуема радост. Но из въздуха се носеха даже и по-малки стъклени прашинки. Слушай какво стана с тях!

Втори разказ ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ

В големия град имаше толкова много къщи и хора, че мястото не стигаше всеки да си има собствена градинка. Ето защо повечето хора си отглеждаха цветя в саксии. В този град живееха две бедни деца, които имаха градинка, малко по-голяма от саксия. Те не бяха братче и сестриче, но се обичаха много, точно като братче и сестриче. Родителите им живееха най-горе под самите покриви в две къщи една срещу друга. Покривите на къщите се съединяваха, а по средата беше улукът. Прозорчетата на стаите им гледаха едно към друго. Трябваше само да се прекрачи улукът и можеше да се влезе от едното прозорче в другото. Родителите им бяха сложили пред всяко прозорче по едно голямо дървено сандъче. В сандъчетата растяха подправки за готвене и освен това – по едно великолепно розово храстче. Родителите решиха да поставят сандъчетата напряко на улука, така че да се образува нещо като истински цветен ров. Граховите филизи висяха извън сандъчетата, а розовите храсти пуснаха дълги клони, увиха се около прозорците и се наклониха един към друг. Получи се една мъничка триумфална арка, цялата от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха доста високи и децата не биваше да се катерят отгоре им. В замяна на това те можеха често да си ходят на гости, да седят на малките си трикраки столчета под розите и да си играят колкото си искат. Но през зимата веселите игри свършваха. Прозорците често замръзваха и тогава децата нагряваха медни монети върху кахлената печка, които лепяха на стъклата. Получаваше се една чудесна кръгла дупка, през която можеше да се гледа навън. През дупката надничаше едно мило оченце, по едно на всяко прозорче. Това бяха малкото момче и малкото момиче. Момченцето се казваше Кай, а момиченцето – Герда. През лятото можеха само с един скок да си отидат на гости. През зимата обаче трябваше да слязат по многото стъпала надолу и после да се изкачат по многото стъпала нагоре. А навън вилнееше снежна виелица.

– Това са белите пчели, които се роят – каза старата им баба. – Имат ли си и те царица? – попита малкото момче, защото знаеше, че истинските пчели си имаха. – Имат си – потвърди бабата. – Тя лети там, където роякът е най-гъст. Тя е най-голямата от всички и никога не каца на земята, само я докосва и веднага се издига нагоре към черното небе. През зимните нощи тя лети по градските улици и гледа през прозорците. Тогава те замръзват и по тях се появяват чудни ледени цветя.

– Да, виждали сме ледените цветя – потвърдиха децата и се убедиха, че баба им казва истината. – Може ли снежната кралица да влезе в стаята? – попита малкото момиче. – Нека само се опита – извика момченцето – ще я сложа на горещата кахлена печка и тя ще се стопи. Но бабата поглади косата му и заразказва други приказки. Вечерта, когато малкият Кай се прибра вкъщи и се приготвяше за лягане, той се покатери на стола и погледна през малката дупка. Няколко снежинки паднаха навън, а една от тях, най-голямата, се закрепи на ръба на единия сандък. Снежинката започна да расте все повече и повече, докато накрая се превърна в жена, обвита в изящна бяла мантия, съшита от милиони святкащи снежинки. Тя бе много красива, но от лед, ослепителен блещукащ лед, и все пак – тя бе жива. Очите ѝ гледаха втренчено като две ясни звезди, но в тях нямаше покой и уют. Тя кимна към прозореца и помаха с ръка. Момченцето се уплаши и скочи от стола точно когато навън нещо прошумоля, сякаш пред прозореца прелетя голяма птица. На следващия ден времето беше ясно, но всичко бе покрито със скреж. После снегът започна да се топи и дойде пролетта. Слънцето грееше, наоколо започваше да се зеленее, лястовиците си свиваха гнезда, прозорците можеха да се отварят и децата седяха в своята малка градинка високо горе при улука, над всички етажи. Това лято розите цъфтяха прекрасно. Малкото момиче беше научило един псалм. В него се пееше за рози и момиченцето мислеше винаги за своите рози. То изпя псалма на момченцето и двамата запяха заедно:

                Розовите храсти растат сред долината, Божието име разцъфва във сърцата.

Двете дечица се държаха за ръце, целуваха розите, гледаха благословеното слънце, говореха му, сякаш самото то беше малкият Иисус. Колко хубави бяха летните дни, колко приятно бе да се играе навън под свежите розови храсти, които сякаш никога нямаше да престанат да цъфтят. Кай и Герда седяха и разглеждаха една книжка с картинки на животни и птици. Часовникът на голямата камбанария отброи точно пет часа, когато Кай скочи и извика: – Ох, нещо ме бодна в сърцето! А сега пък нещо ми влезе в окото! Момиченцето го прегърна през врата. Той примигна – не, нямаше нищо в окото му. – Мисля, че излезе – каза момченцето. Но не беше излязло. Това беше точно една от онези стъклени прашинки от огледалото, магическото огледало. Спомняш си, нали, това ужасно огледало, което правеше всичко добро и хубаво да изглежда грозно и пошло, а всичко отвратително и зло да изпъква и веднага да се забелязва. Едно такова парченце от дяволското огледало влезе и в сърцето на горкия Кай. То скоро щеше да се превърне в бучица лед. Болката премина, но парченцето остана. – Защо плачеш? – попита той. – Така си много грозна. Нищо ми няма. Уф! – извика той. – В тази роза има червей. А тази е съвсем крива. Всъщност розите са много грозни. Също като сандъчетата си. И той ритна силно сандъчето и откъсна двете рози. – Кай, какво правиш? – извика малкото момиче. Като видя ужаса в очите ѝ, Кай откъсна още една роза, скочи през прозорчето в стаята си и избяга от малката Герда. Когато после Герда отиде при него с книжката, той каза, че тя била за бебета. А когато бабата разказваше приказки, той започваше да ѝ се подиграва, промъкваше се зад гърба ѝ, слагаше си очилата ѝ и говореше също като нея. Правеше го много добре и успяваше да разсмее всички. Скоро се научи да имитира всички хора от улицата и най-вече странното и грозното у тях. За него казваха: – Това момче е изключително! А всъщност всичко беше заради стъкълцето, което му беше влязло в окото и в сърцето. Затова той дразнеше дори и малката Герда, която искрено го обичаше. Игрите му станаха съвсем други, по-разумни и съсредоточени. Един зимен ден, когато валеше сняг, Кай отиде при Герда с голямата си лупа. Той повдигна края на синьото си палто и няколко снежинки паднаха върху него. – Погледни през лупата, Герда – подкани я той. През стъклото всяка снежинка изглеждаше много голяма и приличаше на чудно цвете или на десетоъгълна звезда. Бяха много красиви. – Виждаш ли какво великолепие – додаде Кай. – Много по-интересни са от истинските цветя. Формите са им изключително правилни и нито една не се отклонява от нормата. Само да не се топяха! Малко след това Кай пристигна с големи ръкавици, нарамил шейната си. Той изкрещя право в ухото на Герда: – Разрешиха ми да се пързалям на големия площад, където играят и другите – и побягна. На площада най-смелите момчета завързваха шейните си за тези на селяните и така се пързаляха надалеч. Беше много весело. В разгара на играта дойде една голяма бяла шейна. Вътре седеше човек в бяла пухкава шуба и с бяла пухкава шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада и Кай сръчно успя да завърже шейничката си за нея. Те се понесоха все по-бързо и по-бързо и подкараха по съседната улица. Човекът се обърна и кимна приятелски на Кай, сякаш се познаваха отдавна. Всеки път, когато Кай искаше да отвърже шейничката си, човекът му кимаше и Кай не я отвързваше. Те минаха през градската врата. Снегът започна да се сипе на такива едри парцали, че малкото момче едва виждаше пред себе си на една ръка разстояние. Тогава то се изправи бързо и отвърза въжето, за да се освободи от голямата шейна. Но това не помогна, защото шейната му се бе закрепила здраво за голямата и те се движеха със скоростта на вятъра. Кай извика силно, но никой не го чу. Снегът се сипеше. Шейната летеше. От време на време подскачаше, сякаш прелиташе над канавки и огради. Кай бе много уплашен, искаше да си каже молитвата “Отче наш”, но си спомни само таблицата за умножение. Снежинките ставаха все по-големи и по-големи. Накрая се превърнаха в големи бели кокошки. Изведнъж се пръснаха настрани, бялата шейна спря и човекът в нея се изправи. Кожухът и шапката му бяха от истински сняг. Това беше жена, висока и стройна, ослепително бяла. Снежната кралица. – Доста попътувахме – каза тя. – Да не ти е студено? Мушни се под моята меча кожа. И тя го взе до себе си, загърна го в шубата си и Кай сякаш пропадна в дълбока снежна пряспа.

– Още ли трепериш? – попита тя и го целуна по челото. О, целувката ѝ беше по-студена от лед и го прониза право в сърцето, което вече наполовина бе станало на ледена бучица. Стори му се, че ще умре. Но само за миг, след това му стана хубаво. Вече не усещаше студа наоколо. – Шейничката ми, не забравяй шейничката ми – бе първото, което той си спомни. Шейничката му бе завързана за гърба на една от белите кокошки, които литнаха след тях. Снежната кралица целуна Кай още веднъж и той забрави малката Герда, баба си, родителите и дома си. – Повече няма да те целувам, иначе ще умреш. Кай я погледна. Не можеше да си представи по-красиво, по-умно, по-изящно лице. Сега тя вече не беше от лед, както му се стори първия път, когато я видя да му маха през прозореца. Очите ѝ бяха съвършени. Той не се страхуваше. Разказа ѝ, че може да смята на ум дори с дроби, четвърт мили и да изчислява населението на страните. Тя се усмихваше. Кай си помисли, че още не знае достатъчно и се загледа в огромното въздушно пространство, през което летяха. Те летяха по черното небе, а вятърът вееше и свистеше, като че ли пееше старинни песни. Летяха над гори и езера, над морета и страни. Долу бушуваше страшна виелица, вълците виеха, снегът проблясваше и черни гарвани прелитаха, грачейки. Но над всичко това грееше луната, голяма и ясна, и Кай я гледа през цялата дълга нощ. През деня той спа в краката на Снежната кралица.

Трети разказ ЦВЕТНАТА ГРАДИНА НА МАГЬОСНИЦАТА

А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна? Къде беше отишъл? Никой не знаеше, никой не го беше видял. Момчетата разказваха, че той завързал шейничката си за една разкошна голяма шейна, която завила по съседната улица и напуснала града през градската порта. Никой не знаеше къде е отишъл. Проляха се много сълзи. Най-много и най-дълго плака малката Герда. След време хората решиха, че Кай е умрял, че се е удавил в реката, която течеше край града. Заредиха се дълги тъмни зимни дни. Накрая дойде пролетта с топлите слънчеви лъчи. – Кай умря и няма да се върне вече! – прошепна малката Герда. – Не вярвам! – каза слънчевият лъч. – Той умря и няма да се върне вече! – каза тя на лястовичките. – Не вярваме – отвърнаха те и накрая самата Герда не вярваше в това. – Ще си обуя новите червени обувки – реши тя една ранна утрин. – Кай не ги е виждал. Ще отида при реката и ще я попитам. Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която още спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка до реката. – Вярно ли е, че ти си взела моето добро приятелче? Ще ти дам червените си обувки, ако ми го върнеш.

На момиченцето се стори, че вълните му закимаха някак особено. То събу червените си обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли във водата. Но те паднаха близо до брега и малките вълни ги изхвърлиха отново при нея на сушата. Явно реката не искаше да вземе най-скъпото, което Герда имаше, защото не беше взела малкия Кай. Но Герда реши, че не е хвърлила обувките достатъчно надалеч. Затова влезе в една лодка, която лежеше в тръстиките, отиде до най-далечния ѝ край и хвърли обувките. Лодката обаче не беше завързана за брега и от движенията на Герда тя се размърда и се отдели от сушата. Момиченцето забеляза това и побърза да слезе, но докато успее да се върне, лодката вече бе навлязла в реката и плаваше по течението все по-бързо. Герда много се изплаши и се разплака, но никой не я чуваше освен врабчетата, които обаче не можеха да я занесат на сушата. Те летяха покрай брега и чуруликаха, сякаш да я успокоят: – Тук сме, тук сме! Лодката се носеше по течението. Малката Герда беше притихнала, по чорапи. Червените ѝ обувки плаваха зад нея, но те не можеха да настигнат лодката, която плаваше все по-бързо. Красиви бяха двата бряга на реката. По тях цъфтяха чудни цветя, растяха стари дървета, редуваха се склонове, по които пасяха овце и крави, но не се виждаше нито един човек. – Може би реката ще ме заведе при малкия Кай – помисли си Герда. Тя се поразвесели, стана и с часове гледа красивите зелени брегове. Така достигна до голяма черешова градина, където се гушеше една странна къщичка с червени и сини прозорци. Покривът беше от слама, а отпред имаше двама дървени войника, които отдаваха чест с пушки на рамо на плаващите по реката. Герда им извика, защото ги помисли за живи, но те, естествено, не ѝ отговориха. Реката носеше лодката точно към брега и тя ги приближи. Герда извика по-високо и от къщата излезе много стара баба, която се подпираше на крива тояга. На главата си тя носеше голяма слънчева шапка, на която бяха изрисувани най-прекрасните цветя. – Ах, ти малко бедно дете – извика жената. – Как попадна в голямата бърза река, как стигна толкова далеч? Старата жена влезе във водата, здраво закачи лодката с тоягата си, издърпа я и свали малката Герда на брега. Герда много се зарадва да усети отново твърда почва под краката си, но малко се боеше от непознатата старица. – Ела и ми разкажи коя си и как стигна дотук – каза жената. Герда ѝ разказа всичко, а бабата поклати глава и каза: – Хм, хм! След като Герда свърши разказа си, тя попита старата жена дали не е виждала малкия Кай. Бабата ѝ каза, че той не е минавал оттук, но че сигурно скоро ще мине и затова Герда не бива да тъжи, а да опита черешите ѝ и да разгледа цветята ѝ, които бяха по-красиви от цветята в която и да е книжка; всяко цвете можеше освен това да разкаже и по една приказка. След това бабата хвана Герда за ръка, поведе я към малката къща и заключи вратата.

Прозорците бяха поставени много нависоко, а стъклата им бяха червени, сини и жълти. Дневната светлина се процеждаше през тях в различни странни цветове. На масата бяха поставени разкошни череши и Герда яде от тях, колкото си искаше. През това време бабата решеше косата ѝ със златен гребен. Къдриците на момичето сияеха златисти и обгръщаха малкото мило кръгло личице, което приличаше на розичка. – Така съм си мечтала да имам едно малко сладко момиченце като теб! – каза старицата. – Ще видиш как хубаво ще си живеем двете! Колкото повече бабата решеше косите на Герда, толкова повече тя забравяше приятелчето си Кай. Защото старата баба беше магьосница, но не беше лоша магьосница. Тя правеше малки магии за удоволствие и много ѝ се искаше да задържи малката Герда при себе си. Ето защо тя излезе в градината, насочи кривата си тояга към розовите храсти и въпреки великолепните си цветове те тутакси потънаха безследно в черната земя. Старицата се страхуваше, че когато Герда види розите, ще се сети за своите розови храсти, ще се сети за малкия Кай и ще избяга.

Бабата заведе Герда в цветната градина. Какво ухание и великолепие само! Всички цветя на земята от всички годишни времена цъфтяха тук. Нито една книжка с картинки не би могла да е по-красива и по-шарена. Герда подскачаше от радост и си игра в градината, докато слънцето залезе зад високите черешови дървета. След това си легна в едно великолепно легло с червени копринени завивки, напълнени със сини теменужки. Тя спа и сънува сладки сънища като принцеса преди сватбата си. На следващия ден тя отново можеше да си играе под топлото слънце сред цветята, а и на по-следващия, и на по-следващия. Така преминаха много дни. Герда познаваше всяко цвете в градината, но ѝ се струваше, че сред цветята липсва едно, но кое – не можеше да си спомни. Един ден тя седеше и разглеждаше нарисуваните цветя по шапката на старицата. Най-красивото цвете беше една роза. Бабата бе забравила да я махне от шапката си. Така е, когато човек не внимава. – Как, нима тук няма рози? – извика Герда и се втурна из лехите, но колкото и да търсеше, не можа да намери нито една роза. Тогава тя седна на земята и заплака. Горещите ѝ сълзи падаха точно на мястото, където в земята бе потънал един розов храст. Изведнъж храстът поникна отново, така обсипан с цветове, както когато изчезна. Герда го прегърна, целуна розите и си спомни за прекрасните рози вкъщи, а заедно с това и за малкия Кай. – Ах, колко се забавих – възкликна малкото момиче. – Трябва да намеря Кай. Не знаете ли къде е той? – попита тя розите. – Мислите ли, че той е умрял и че никога няма да се върне. – Не е умрял. Ние бяхме под земята, където са всички мъртви, но Кай не беше сред тях – отвърнаха розите. – Благодаря ви – каза малката Герда и се запъти към другите цветя. Тя се надвесваше над чашките им и питаше: – Не знаете ли къде е малкият Кай? Но всяко цвете се припичаше на слънце и сънуваше собствената си приказка или разказ. Герда чу много, много историйки, но нито една за Кай. Ето какво разказа огненият лилиум: – Чуващ ли барабана: бум, бум! Винаги са само два тона – бум, бум. Чуй оплакванията на жените, чуй зова на свещеника. В дългата си червена мантия индийката стои на кладата. Пламъците обгръщат нея и мъртвия ѝ мъж. Но индийката мисли за живия си мъж в кръговрата на живота, за него, чиито очи горят по-силно от пламъците; за него, чийто огнен поглед е по-разрушителен за сърцето ѝ отколкото пламъците, които само след малко ще превърнат в пепел тялото ѝ. Може ли огънят на сърцето да умре сред пламъците на кладата? – Това изобщо не го разбирам! – заяви малката Герда. – Това е моята приказка – отговори огненият лилиум. Ето какво разказа бръшлянът: – Отвъд тесния полски път се извисява стар рицарски замък. Гъстият бръшлян покрива високите стари червени стени, лист по лист, стига чак до балкона, на който стои една прекрасно момиче. То се надвесва над парапета и гледа кой се задава по пътя. Нито един розов цвят не е по-свеж от нея, когато се надвесва от клончето си, нито едно ябълково цветче не е по-нежно от нея, когато вятърът го откъсне и го завърти във въздуха. Как шумоли великолепната копринена рокля! “Още ли се бави?” – За Кай ли говориш? – попита малката Герда. – Аз разказвам само моята приказка, моя сън – отвърна бръшлянът. Ето какво разказа малкото кокиче: – Между дърветата на дълги въжета виси една дъска; това е люлка. Две прекрасни малки момиченца се люлеят. Роклите им са бели като сняг. Зелени копринени панделки се веят от шапките им. По-големият им брат е прав в люлката. Той е стиснал въжето през лакът, защото в едната си ръка държи малка чашка, а в другата – бяла глинена лула. Прави сапунени балончета. Люлката се люлее, а балончетата летят и цветовете по тях се менят. Последното балонче не иска да се отдели от лулата и се извива на вятъра. Люлката се люлее. Малкото черно куче, леко като балончетата, се изправя на задните си крака и иска да влезе в люлката. Тя се люлее. Кучето тупва на земята, лае ядосано, смеят му се. Балончетата се пукат. Люлеещата се дъска, разтварящата се картина от пяна е моята песен. – Твоята приказка е хубава, но я разказваш толкова тъжно, освен това не споменаваш Кай. Ето какво разказаха зюмбюлите: – Имаше три сестри, съвсем прозрачни и изящни. Едната беше облечена в червена рокля, другата в синя, а третата – в съвсем бяла. Ръка за ръка те танцуваха до тихото езеро в ясната лунна светлина. Те не бяха елфи, те бяха човешки деца. Сладко ухание се носеше във въздуха и момичетата изтичаха в гората. Уханието се усилваше. Три ковчега – в тях лежаха трите момичета. Плъзнаха се от горския храсталак по езерото. Около тях летяха светулки като малки блуждаещи огънчета. Спяха ли танцьорките, или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са мъртви. Вечерната камбана бие за погребение! – Много ме натъжи – каза малката Герда. – Ухаеш толкова силно, че се сещам за умрелите момичета. Ах, дали и малкият Кай е умрял? Розите са били под земята и казват, че не е. – Дзън-дзън! – прозвъняха камбанките на зюмбюлите. – Ние не звъним за малкия Кай, не го и познаваме. Ние пеем единствената песен, която знаем. Герда отиде при жълтурчето, което грееше между лъскавите си зелени листа.

– Ти си едно малко ясно слънчице – каза Герда. – Кажи ми, знаеш ли къде да намеря приятеля си? Жълтурчето грейна още по-ярко и погледна отново Герда. Каква ли е песничката на жълтурчето? И неговата не беше за Кай. – В един малък двор слънцето грееше приветливо през първия пролетен ден. Лъчите му се плъзгаха по бялата стена на съседната къща. Близо до нея бяха поникнали първите жълти цветчета и грееха като златни в топлото слънце. Старата баба седеше навън. На гости ѝ дойде нейната внучка – бедното красиво слугинче. То целуна баба си. Имаше злато, злато от сърцето в тази целувка. Злато на устните, злато в душата, злато на небето в ранното утро. Ето това е малката ми историйка – каза жълтурчето. – Милата ми стара баба! – въздъхна Герда. – Сигурно ѝ липсвам, сигурно страда за мен, както страдаше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с Кай. Няма смисъл да разпитвам цветята, те знаят само собствените си песнички, те не могат да ми помогнат. Тя повдигна поличката си нагоре, за да може да тича по-бързо. Но нарцисът я плесна през краката, като го прескачаше. Тя се спря, погледна дългото жълто цвете и попита: – Нима ти знаеш нещо? Момичето се наведе към цветето и ето какво разказа нарцисът: – Аз мога да се видя! Аз мога да се видя! – каза нарцисът. – Ах, как хубаво ухая. Горе, в малката мансарда, полуоблечена, стои малка танцьорка. Тя стои ту на един крак, ту на два, тя вдига високо крака си, целият свят е зашеметен, тя е ослепителна. Тя полива с вода дреха, която държи в ръка. Това е корсет. Чистотата е хубаво нещо. Бялата рокля виси на закачалката. Тя също е прана с вода от чайника и изсушена на тавана. Облича я. Слага си шафрановожълтия шал на врата. Така бялата рокля засиява още повече. Кракът във въздуха. Как само се извисява на едно стъбълце. Мога да се видя. Мога да се видя! – Това въобще не ме интересува. Нямаше нужда да ми го разказваш – извика Герда и се затича към края на градината. Вратата беше затворена, но Герда разтърси ръждясалото резе, вратата се отвори и момиченцето хукна босо по широкия свят. Тя три пъти се обърна назад, но никой не я гонеше. Най-накрая нямаше повече сили да тича и седна на един голям камък. Огледа се и разбра, че лятото бе свършило и че вече беше късна есен. Тя не можеше да забележи това в прекрасната градина, където винаги грееше слънце и цветята винаги цъфтяха. – Божичко, колко съм се забавила – възкликна малката Герда. – Вече е есен. Нямам време за почивка. И тя отново потегли. Ах, колко бяха изранени и уморени крачетата ѝ. А всичко наоколо изглеждаше сурово и студено. Върбите бяха съвсем пожълтели, мъглата се стичаше от клоните им на едри капки, листата падаха едно по едно. Само трънката стоеше изправена, обсипана с плодове, но те не бяха особено вкусни. Колко бе сив и мрачен широкият свят!

Четвърти разказ ПРИНЦЪТ И ПРИНЦЕСАТА

Герда отново поспря да си почине. Точно пред нея по снега заподскача голям гарван. Той я бе наблюдавал дълго, клатейки глава, и най-накрая каза: – Га-га! Добъ ден, добъ ден!

По-добре гарванът не можеше да говори. Момиченцето му беше симпатично и той го попита накъде се е запътило съвсем самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата самичко и усети колко много се отнасяше тази дума за нея. Момиченцето разказа на гарвана цялата си история и накрая го попита дали не е виждал Кай. Гарванът поклати замислено глава и каза: – Може би! Може би! – Наистина ли! – извика момиченцето и за малко да задуши гарвана с целувките си. – Полека, полека! – каза гарванът. – Може би наистина е бил малкият Кай, но той със сигурност вече те е забравил заради принцесата. – Той при принцеса ли живее? – Слушай – каза гарванът. – Трудно ми е да говоря твоя език. Ако разбираш гарвански, ще ми е по-лесно. – Не, не съм го учила – отвърна Герда. – Но баба ми разбира гарвански. Ех, защо и аз не го научих! – Нищо! – каза гарванът. – Ще ти разкажа, колкото мога по-добре, но няма да е много добре. И гарванът разказа всичко, което знаеше. – В нашето кралство има една принцеса. Тя е невероятно умна. Чела е всички вестници по света и ги е забравила отново. Толкова е умна. Докато си седеше на трона в последно време, което, както казват, не било толкова забавно, започна да си тананика точно следната песничка: “Ах, защо пък да не се омъжа!” “Ами да, наистина!” – рече си принцесата и реши да се омъжи. Но тя искаше да си вземе мъж, който да може да отговаря на въпросите, които му задават, а не някой, който само изглежда изискан, защото това било много скучно. След това тя свика всички придворни дами. Когато разбраха какво иска принцесата, те много се зарадваха: “Чудесна идея! И ние си мислехме за такова нещо напоследък”. Може да вярваш, че всяка дума, която казвам, е истина – увери я гарванът. – Моята годеница е питомна врана, която може свободно да се разхожда из замъка. От нея знам всичко това. Естествено, че годеницата на гарвана беше врана, защото сродните души се привличат, а за един гарван това винаги е врана. – На следващия ден вестниците излязоха с рамка от сърчица и монограм на принцесата. Пишеше, че всеки хубав млад човек може да дойде в замъка и да поговори с принцесата, а тя ще се омъжи за този, който говори най-умно и най-добре от всички. Да, да – рече гарванът. – Всичко това е истина, както е истина, че стоя сега пред теб. Народът се втурна към замъка. Настана голяма врява и суматоха, но нито на първия, нито на втория ден бе избран жених. Всички говореха добре, докато бяха на улицата. Но влезеха ли през високите порти на замъка, минеха ли през стражите в сребърни доспехи, качеха ли се по стълбите, видеха ли лакеите в златни ливреи и големите светли зали, онемяваха. А застанеха ли пред трона, на който седеше принцесата, можеха да повторят само последната дума, която тя бе изрекла, а точно това нея никак не я интересуваше да чуе. Сякаш при влизането си в замъка младежите гълтаха емфие и се вцепеняваха, докато излязат отново на улицата. Тогава те пак можеха да говорят. Опашката се виеше от кралските порти до градската врата. Аз самият отидох да видя – каза гарванът. – Всички бяха гладни и жадни, но от двореца не им даваха даже по чаша вода. Някои от най-умните си бяха взели сандвичи, но не даваха нищо на другите, защото си мислеха: “Нека изглеждат гладни, тогава принцесата няма да ги вземе.” – А Кай, малкият Кай – попита Герда. – Кога дойде той? И той ли беше сред тълпата? – Почакай, почакай! Ето че стигнахме точно до него. На третия ден в града влезе малко момче без кола и без кон. Наперено и уверено то се отправи към замъка. Очите му грееха като твоите. Косата му беше хубава и дълга, но иначе бе облечен бедничко. – Това е бил Кай! – зарадва се Герда. – Най-сетне го намерих! – и тя запляска с ръце. – Носеше малка раничка на гръб – допълни гарванът. – Не, това сигурно е била шейната му – уточни Герда, – защото той тръгна с нея. – Може и шейна да е било, не обърнах внимание – каза гарванът. – Но знам от моята питомна годеница, че той влязъл през кралските порти, погледнал стражите в сребърни доспехи, качил се по стълбите, видял лакеите в златни ливреи и не се смутил ни най-малко, а им кимнал: “Доста скучно е да се седи на стълбите, аз по-добре да вляза.” Залите били ярко осветени. Тайни съветници и превъзходителства ходели по чорапи и носели златни съдове. Всичко било много тържествено. Неговите ботуши скърцали ужасно силно, но той изобщо не се уплашил.

– Със сигурност е бил Кай – каза Герда. – Зная, че имаше нови ботуши, чух ги да скърцат от стаята на баба. – Да, скърцаха – потвърди гарванът. – Но той наперено се отправил към принцесата, която седяла на една перла, голяма колкото колелото на чекрък. Там били подредени всичките придворни дами и техните прислужници и прислужниците на прислужниците, и всичките придворни със своите слуги и слугите на слугите. Колкото по-близо до вратата стояли прислужниците, толкова по-горди изглеждали. Човек просто не можел да погледне чирачето на слугата на прислужника, което почти винаги ходело по пантофи, толкова гордо стояло то до самата врата. – Сигурно е било много страшно – ужаси се Герда. – И Кай се оженил за принцесата, нали? – Ако не бях гарван, щях аз да се оженя за нея, нищо че съм сгоден. Той явно е говорел толкова добре, колкото мене, когато говоря на гарвански, ми каза моята питомна годеница. Той бил напет и хубав. Всъщност изобщо не искал да се жени за принцесата, а да се убеди в нейната мъдрост. Но принцесата му харесала, а и той се харесал на принцесата. – Със сигурност е бил Кай – заключи Герда. – Той можеше да смята наум с дроби. Не можеш ли да ме заведеш в замъка? – Лесно е да се каже, но как да го направя? Ще говоря с моята питомна годеница. Тя ще ни посъветва. Защото едно мога да ти кажа. Никой няма да пусне едно такова момиченце като теб в двореца. – Ще ме пуснат и още как! – възпротиви се Герда. – Когато Кай разбере, че съм дошла, ще слезе веднага да ме вземе. – Чакай ме ей там – заръча гарванът, поклати глава и отлетя. Чак когато се стъмни, гарванът се върна. – Га, га! – каза той. – Имаш много поздрави от моята годеница. Ето ти и късче хляб. Тя го взе от кухнята. Там има достатъчно хляб, а ти сигурно си гладна. Не може да влезеш в двореца, нямаш даже обувки на краката си. Стражите в сребърните доспехи и лакеите в златните ливреи няма да разрешат. Но недей да плачеш. Все пак ще се качиш горе. Годеницата ми знае една задна стълба, която води до спалнята, и знае откъде да вземе ключа. Те тръгнаха през градината, по голямата алея, където листата на дърветата падаха едно след друго. Когато светлините в замъка угаснаха, гарванът заведе малката Герда до една открехната задна врата. Как биеше сърцето на Герда от страх и копнеж! Сякаш ѝ предстоеше да извърши нещо лошо, а тя просто искаше да види дали това наистина бе малкият Кай. Сигурно беше той. Тя си спомни ясно умните му очи, дългата му коса. Сети се как се усмихваше, когато седяха вкъщи под розите. Той ще се зарадва да я види и да чуе какъв дълъг път бе изминала заради него. А тя ще му разкаже как всички вкъщи са тъгували, когато той не се върна. Ах, Герда хем се страхуваше, хем се радваше. Ето че вече се качваха по стълбите. Малка лампа гореше на един шкаф. В средата на пода стоеше питомната врана, въртеше главата си на всички страни и разглеждаше Герда, която ѝ се поклони, както я бе учила баба ѝ. – Моят годеник ми разказа много хубави неща за вас, малка госпожице – каза питомната врана. – Вашата vita*, както се казва, е много вълнуваща. Бихте ли взели лампата, а аз ще вървя напред. Ще вървим все направо, за да не срещнем някого. – Мисля, че някой идва зад нас – прошепна Герда. Нещо прошумоля край нея. Като сенки по стените. Коне с развети гриви и тънки крака, ловци, дами и господа на коне. – Това са само сънища – каза враната. – Те идват и изкарват на лов мислите на благородниците. Това е добре, защото ще можете по-добре да разгледате спящите в леглата. Да видим обаче дали ако ви окажат почит, ще се сетите за нас с благодарност. – Може да сме напълно сигурни в това – отбеляза дивият гарван. Ето че влязоха в първата зала, която бе облицована с розово-червен атлаз и с изкуствени цветя по стените. Тук сънищата бягаха и хвърчаха, но толкова бързо, че Герда не можа да различи благородниците. Залите ставаха все по-красиви и човек се замайваше от тяхното великолепие. Най-сетне стигнаха спалнята. Таванът приличаше на голяма палма с листа от стъкло, много фино стъкло, а по средата на стаята бяха окачени две легла на две дебели златни стъбла, всяко от които приличаше на лилия. Едното беше бяло. В него спеше принцесата. Другото беше червено и там Герда трябваше да надникне и да потърси малкия Кай. Тя отстрани едно от червените листа и през пролуката видя кестеняви къдрици. Да, това беше Кай! Тя силно извика името му, доближи лампата до лицето му, сънищата препуснаха обратно – момчето се събуди, обърна лице – не беше малкият Кай. Принцът приличаше на Кай само в гръб и също беше млад и красив. От бялото лилиево легло надникна принцесата и запита какво става. Тогава малката Герда се разплака и разказа историята си и всичко, което гарванът и враната бяха направили за нея. – Бедно създание – казаха принцът и принцесата. Те похвалиха гарвана и враната и казаха, че не им се сърдят, но че не бива да правят повече така. А този път щяха да им дадат награда. – Искате ли да литнете на свобода – запита принцесата – или предпочитате да ви назнача като придворни врани и да получавате всичката храна, която остава в кухнята. Гарванът и враната се поклониха и помолиха за назначение. Защото те мислеха за старините си и решиха, че ще е хубаво да имат бели пари за черни дни. А принцът стана от леглото си и го отстъпи на Герда. Повече той не можеше да направи за нея. Герда скръсти ръчички и си помисли: “Колко добри са хората и животните”, след което затвори очи и заспа благословен сън. Всички сънища се върнаха, те приличаха на ангели. Дърпаха една малка шейна, в която седеше Кай и кимаше. Но всичко това беше само сън и изчезна, щом Герда се събуди.

На следващия ден облякоха Герда от глава до пети в коприна и кадифе. Предложиха ѝ да остане в двореца и да си живее безгрижно. Но тя помоли само за една малка карета, един кон, един чифт ботушки, защото искаше да продължи по широкия свят да търси Кай. Дадоха ѝ не само ботушки, но и маншон. Беше много хубава в новите си дрехи, а когато реши да си тръгне, пред вратата спря една нова карета от чисто злато. Гербът на принца и на принцесата светеше като звезда. Кочияш, слуги и ездачи със златни корони на главите чакаха Герда, защото ѝ бяха дали даже ездачи, които да галопират пред каретата. Лично принцът и принцесата ѝ помогнаха да се качи в каретата и ѝ пожелаха късмет. Дивият гарван, който вече се беше оженил, придружи Герда първите три мили. Той седеше до нея, защото не обичаше да се вози наобратно. Враната пък кацна на кралските порти и запляска с криле. Тя не дойде, защото имаше главоболие, тъй като сега бе назначена и бе преяла. Каретата бе натъпкана със захарни кравайчета, а до седалката имаше сандък с плодове и сладки. – Довиждане, довиждане! – викаха принцът и принцесата. Малката Герда плачеше. Гарванът плачеше. Така преминаха първите мили. После и гарванът се сбогува. Това бе най-тъжното сбогуване. Той кацна на едно дърво и махаше с черните си крила, докато виждаше каретата, която блестеше като ясно слънце.

Пети разказ МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА

Пътуваха през тъмна гора, но каретата светеше като факла. Тя заслепи разбойниците, които живееха в гората, а те не можеха да търпят това. – Злато, злато! – завикаха те. Втурнаха се, хванаха конете, убиха малките жокеи, кочияша и слугите и накрая измъкнаха малката Герда от каретата.

– Каква е дебела, каква е сладка. Хранена е с орехи – извика старата разбойничка, която имаше дълга сплъстена брада и вежди, които висяха над очите ѝ. – Като угоено агънце е. Колко ли ще е вкусна! При тези думи разбойничката извади острия си нож и той ужасно засвятка. – Ох! – извика в същия миг разбойничката, защото малката ѝ дъщеря я ухапа по ухото. Дъщеря ѝ висеше на гърба ѝ и беше толкова дива и непослушна, колкото човек изобщо не можеше да си представи. – Ах ти, гадно хлапе! – извика майката, която не успя да заколи Герда. – Тя ще си играе с мен! – изкрещя малката разбойничка. – Ще ми даде маншона си, хубавата си рокля и ще спи в моето легло – и ухапа отново майка си, която подскочи във въздуха от болка и се завъртя, а разбойниците се разсмяха и викнаха: – Гледайте как танцува с малкото си! – Искам да се кача в каретата – каза малката разбойничка. И те трябваше да изпълнят волята ѝ, защото беше глезена и упорита. Така двете с Герда останаха в каретата и всички потеглиха навътре в гората през камънаци и трънаци. Малката разбойничка бе на години колкото Герда, но бе по-силна, с по-широки рамене и с по-тъмна кожа. Очите ѝ бяха съвсем черни и изглеждаха почти тъжни. Тя прегърна малката Герда през кръста и каза: – Те няма да те заколят, докато не ме ядосаш. Ти наистина ли си принцеса? – Не, не съм – каза малката Герда и разказа всичко, което беше преживяла и колко много обичаше малкия Кай. Малката разбойничка я гледаше сериозно, кимна с глава и каза: – Няма да им позволя да те заколят, дори и да ме ядосаш, защото аз самата ще те убия. Малката разбойничка избърса сълзите на Герда и пъхна двете си ръце в красивия мек топъл маншон. Най-накрая каретата спря в средата на двора на един разбойнически замък. Той бе целият пропукан от горе до долу. Гарвани и свраки излитаха от дупките, а огромните булдози, всеки от които можеше да глътне цял човек, скачаха високо във въздуха, но не лаеха, защото им беше забранено. На каменния под в голямата, стара, опушена зала гореше огън. Пушекът се събираше на тавана и сам си търсеше изход. В голям котел вреше супа, а на шишове се печаха диви и питомни зайци. – Тази нощ ще спиш при мен заедно с моите животни – каза малката разбойничка. Те се нахраниха и напиха и отидоха в един ъгъл, където бе нахвърляно сено, покрито с одеяла. В същия ъгъл, но по-нагоре към тавана, бяха накацали на пръчки и летви около стотина гълъба, които се размърдаха в съня си, когато дойдоха момичетата. – Всичките са мои – гордо заяви малката разбойничка и хвана бързо един от най-близките. Държеше го за краката и го раздруса така, че той запляска с криле. – Целуни го! – извика тя и цапна Герда по лицето с гълъба. – А там има диви гълъби – продължаваше тя и показа едни решетки, които бяха заковани пред една от високо разположените дупки в стените. – Тия два гълъба са горски скитници. Веднага ще изхвръкнат, ако не са добре затворени. А тук е моят стар приятел Бе – и тя дръпна за рогата един северен елен, който носеше меден пръстен около шията си и беше вързан. – Него също трябва да го държим под око, иначе ще ни избяга. Всяка вечер го гъделичкам с острия си нож по гушата. Той си умира от страх. Малкото момиче измъкна дълъг нож от цепнатина в стената и го прокара по шията на елена. Бедното животно започна да рита с копита, а малката разбойничка се разсмя и дръпна Герда на леглото. – Ти с ножа ли ще спиш? – попита Герда малко уплашено. – Винаги спя с нож – отвърна малката разбойничка. – Човек не знае какво може да му се случи. Но я ми разкажи пак за малкия Кай и защо си тръгнала по широкия свят. Герда заразказва отново. Горските гълъби гукаха отгоре, а другите гълъби спяха. Малката разбойничка прегърна Герда през шията с едната си ръка, а в другата държеше ножа и захърка. Но Герда не можа да мигне. Тя не знаеше дали ще живее, или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а разбойничката се премяташе през глава. Ах, това беше ужасяваща гледка за малкото момиче. Изведнъж горските гълъби загукаха: – Гу-гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка дърпаше шейната му. Той седеше в каляската на Снежната кралица. Тя мина ниско над гората, докато ние лежахме в гнездото си, и духна към нас. Всичките ни братчета и сестричета умряха, само ние оцеляхме. Гу-гу! – Какво говорите вие там горе? – извика Герда. – Накъде замина Снежната кралица? Знаете ли нещо за нея? – Тя отиваше в Лапландия, където е царството на вечния сняг и лед! Попитай северния елен, който е вързан за въжето. – Там има лед и сняг, там е много красиво – каза северният елен. – Там може да скачаш на воля из големите искрящи долини. Там Снежната кралица е разпънала лятната си шатра, а истинският ѝ замък е нагоре, до Северния полюс, на един остров, който се нарича Шпицберг! – Ах, Кай, миличък Кай! – въздъхна Герда. – Я млъквай или ще ти разпоря корема! – заплаши я малката разбойничка. На другата сутрин Герда ѝ разказа всичко, което бе научила от горските гълъби, и малката разбойничка изглеждаше много сериозна, но само кимна с глава и каза: – Все тая, все тая! Знаеш ли къде е Лапландия? – попита тя елена. – Кой ще знае по-добре от мен – отвърна животното и очите му се разшириха. – Там съм роден и отраснал, там съм играл по снежните поляни. – Слушай – каза малката разбойничка на Герда. – Виждаш, че всичките разбойници са излезли, но майка ми е тук. Сутрин тя си пийва от голямото шише и заспива за малко. Тогава ще направя нещо за теб! След това момичето скочи от леглото, погали майка си по врата, подръпна я за брадата и каза: – Добро утро, козльо! А майката я ощипа по носа, така че той стана червен и син, но това беше от обич. Когато майката си пийна от шишето и заспа, малката разбойничка отиде при северния елен и каза: – Много ми се искаше още много пъти да те гъделичкам с острия си нож, защото си много забавен, като се плашиш, но – все тая – аз ще ти развържа въжето и ще те изведа навън, за да стигнеш до Лапландия. Трябва обаче да тичаш с все сили и да заведеш малкото момиче до замъка на Снежната кралица, където е приятелчето ѝ. Ти чу разказа ѝ, защото тя говореше високо, а ти обичаш да подслушваш. Северният елен подскочи от радост. Малката разбойничка качи Герда на гърба на елена, завърза я да не падне и є даде една малка възглавничка, на която да седне.

– Все тая – каза тя, – ето ти пухкавите ботуши, защото иначе ще ти е студено. Но ще задържа маншона, много е хубав. Въпреки това не бива да мръзнеш. Ето ти големите кожени ръкавици на майка ми. Те ще ти стигат до лактите. Сложи си ги. Сега приличаш в ръцете на грозната ми майка. Герда се разплака от радост. – Не мога да те гледам да цивриш – каза малката разбойничка. – Трябва да се радваш. Ето ти два хляба и една шунка, за да не гладуваш. Всичко това бе завързано на елена. Малката разбойничка отвори вратата, примами всички големи кучета вътре, преряза въжето на северния елен с ножа си и му каза: – Тичай, но пази малкото момиче! Герда протегна ръцете си с големите кожени ръкавици и се сбогува. Северният елен се понесе през храсталаци и шубраци, през вековни гори, през блата и степи. Вълците виеха, гарваните грачеха. Изведнъж по небето пробяга червена светлина. – Моето родно северно сияние – прошепна еленът. – Виж само колко е красиво. И той побягна даже още по-бързо. Бягаше ден и нощ. Хлябовете и шунката свършиха. И ето че пристигнаха в Лапландия.

Шести разказ ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА

Те спряха пред една малка къща. Тя бе изключително грозна. Покривът ѝ се спускаше до земята, а вратата бе толкова ниска, че човек трябваше да пълзи по корем, ако иска да влезе или излезе. В къщичката живееше само една стара лапландка, която печеше риба на едно газениче. Еленът разказа цялата история на Герда, но първо разказа своята собствена, защото смяташе, че тя е по-важна. А Герда бе толкова замръзнала, че от студ не можеше да говори. – Ах, горките вие! Имате още дълъг път пред вас – каза лапландката. – Имате още около сто мили до Финландия. Там започват земите на Снежната кралица, която пали син бенгалски огън всяка вечер. Ще напиша няколко думи на сушена рибя кожа. Нямам хартия. Кожата ще дадете на финландката, когато стигнете до нея. Тя може да ви помогне по-добре от мен. Когато Герда се постопли, похапна и пийна, лапландката написа няколко думи на парче сушена рибя кожа, каза на Герда добре да го пази, завърза я отново здраво на елена и той се понесе през снега. Цяла нощ небето над тях бе озарено от прекрасното синьо северно сияние. Така стигнаха до Финландия и почукаха на комина на финландката, защото тя даже нямаше врата. Вътре беше такава жега, че самата финландка седеше полусъблечена. Тя бе ниска и начумерена. Веднага разхлаби дрехите на малката Герда, свали ѝ кожените ръкавици и ботушите, иначе на Герда щеше да ѝ е много топло. Сложи бучка лед на челото на северния елен и започна да чете какво бе написано върху рибешката кожа. Тя го прочете три пъти и накрая го знаеше наизуст. Парчето рибя кожа пусна в тенджерата със супата, защото то можеше да се изяде, а финландката не изхвърляше нищо за ядене. Еленът разказа най-напред своята история и после историята на малката Герда. Очите на финландката проблясваха умно, но тя не каза нито дума. – Ти си много умна – каза еленът. – Зная, че можеш да завържеш всички ветрове на света в една нишка. Когато морякът развърже първия възел, вее добър вятър; когато развърже втория, вятърът се усилва, а ако развърже третия и четвъртия възел, се извива буря, която помита цели гори. Не можеш ли да дадеш на малкото момиче такова питие, че то да получи силата на дванадесет юнаци и да победи Снежната кралица?

– Силата на дванадесет юнаци – повтори финландката. – Да, това би трябвало да стигне. Тя взе от един рафт голяма, навита на руло кожа и я разви. Върху кожата бяха изписани странни букви. Финландката започна да чете, а по челото ѝ избиха едри капки пот. Но еленът така горещо се застъпи за малката Герда, а Герда гледаше така жално, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, че финландката отново започна да мига с умните си очи. Тя заведе елена в един ъгъл и започна да му шепне нещо, като му сложи ново парче лед на главата. – Вярно е, че малкият Кай е при Снежната кралица. На него там много му харесва и той мисли, че това е най-прекрасното място на света. Всичко е заради стъкълцето в сърцето му и стъклената прашинка в окото му. Те трябва да излязат, иначе той никога няма да стане отново човек и Снежната кралица ще запази властта си над него. – Но не можеш ли да дадеш нещо на малката Герда, че да се справи с всички трудности? – Не мога да ѝ дам по-голяма сила от тази, която тя вече има. Не виждаш ли колко е силна? Не виждаш ли как хора и животни ѝ помагат, как с босите си нозе е стигнала толкова далече. Ние не можем да ѝ дадем сила, силата се крие в нейното сърце, сърцето на едно сладко, невинно дете. Ако тя не може сама да отиде при Снежната кралица и да извади стъкълцата от малкия Кай, ние също не можем да ѝ помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната кралица. Дотам можеш да занесеш малкото момиче. Остави го при големия храст с червени къпини, който расте сред снега. Не се сбогувай дълго, а се върни бързо обратно тук. С тези думи финландката качи отново малката Герда на гърба на северния елен, който хукна с всички сили. – Ах, забравих си ботушите и кожените ръкавици – извика малката Герда, като усети хапещия студ навън. Но северният елен не се решаваше да спре. Той продължи да тича, докато стигна големия храст с червените къпини. Там той остави Герда, целуна я по устата и големи прозрачни сълзи потекоха по страните му. След това еленът се обърна и се втурна назад. Бедната Герда остана сам самичка без обувки, без ръкавици сред ужасната леденостудена Финландия. Тя затича напред колкото сили имаше. Срещу нея се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето. Небето бе съвсем ясно, по него блестеше северното сияние. Снежинките тичаха по земята и колкото повече идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко големи и хубави изглеждаха през лупата. Но тези снежинки бяха наистина големи и страшни. Те бяха живи, това бяха стражите на Снежната кралица. Те придобиваха най-различни грозни образи. Някои приличаха на отвратителни таралежи, други на кълба змии със съскащи глави, а трети на малки дебели мечета с настръхнала козина. Всички те бяха снежнобели и всичките бяха живи снежни парцали. Герда започна да си казва молитвата “Отче наш”. Студът бе толкова силен, че момичето виждаше дъха си. Дъхът излизаше от устата ѝ като дим, започна да се сгъстява и от него се образуваха малки прозрачни ангелчета, които порастваха, щом докоснеха земята. На главите си носеха шлемове, а в ръцете си държаха копия и щитове. Те ставаха все повече и повече и докато Герда завърши молитвата си, бе обградена от цял легион ангели. Те пронизваха с копията си ужасните снежни парцали, които се пръсваха на хиляди късчета, а малката Герда премина съвсем сигурна и необезпокоявана. Ангелите потупваха и гладеха дланите и стъпалата ѝ и така тя не чувстваше толкова остро студа. Герда напредваше бързо към замъка на Снежната кралица. Но нека по-напред видим с какво се занимаваше Кай. Той изобщо не мислеше за малката Герда, а още по-малко пък – че тя може да се намира точно пред замъка.

Седми разказ КАКВО СЕ СЛУЧИ В ЗАМЪКА НА СНЕЖНАТА КРАЛИЦА И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА

Стените на замъка бяха от навят сняг, а прозорците и вратите бяха направени от бръснещи ветрове. Имаше стотици зали, в които вилнееше снегът. Най-голямата зала се простираше няколко мили, а всички те бяха осветени от северното сияние. Бяха толкова големи, толкова празни, толкова леденостудени и толкова блестящи. Тук никога не е имало веселие, даже не е имало бал на мечките, където вятърът да свири, а мечките да ходят изправени и да се държат изискано. Нито пък е имало игри с подсвирквания и закачки. Нито пък госпожиците лисици са се срещали на следобедно кафе. Пусто, голямо и студено бе в двореца на Снежната кралица. Северното сияние пламваше с такава точност, че човек можеше да изчисли кога ще е в разгара си и кога ще свърши. По средата на пустата безкрайна снежна зала имаше едно замръзнало езеро. Ледът, който го покриваше, беше напукан на хиляди парченца и всички те бяха с абсолютно еднаква форма и големина; това бе истинско произведение на изкуството. Когато Снежната кралица си беше у дома, тя седеше по средата на езерото и твърдеше, че седи върху огледалото на разума, което било единственото и най-доброто на този свят. Малкият Кай бе съвсем посинял от студ, даже почернял. Но той не трепереше, защото Снежната кралица бе прогонила с целувката си усещането му за студ. Освен това сърцето му се бе превърнало изцяло в бучица лед. Кай мъкнеше някакви остри плоски ледени късове, които редеше по всевъзможни начини, защото искаше да подреди нещо точно определено. Това бе като нашата игра с малки дървени плочки, с които се правят различни фигурки, и която наричаме “китайска игра”. Кай редеше изкусно сложни фигури. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи фигурите изглеждаха съвършени и придобиваха извънредна важност. Той ги виждаше така заради стъклената прашинка в окото си. Сглобяваше фигури, които бяха всъщност думи, но не можеше да сглоби точно думата, която искаше в момента, думата Вечност. Снежната кралица бе казала: – Ако наредиш фигурата, ще си свободен. Ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки за лед. Но той не успяваше. – Ще литна до топлите страни – каза Снежната кралица. – Искам да погледна в черните котли там. Тя имаше предвид планините Етна и Везувий, от които изригваше огън. – Трябва да им пръсна малко сняг, за да побелеят. Това е добре и за лимоните, и за гроздето. Снежната кралица отлетя, а малкият Кай остана самичък в голямата много мили пуста ледена зала. Гледаше ледените късове и мислеше ли, мислеше. Нещо в него се пропукваше. Той седеше съвсем тихо и неподвижно, човек можеше да си помисли, че е замръзнал. Точно в този момент малката Герда влезе в замъка през голямата порта, която бе направена от бръснещ вятър. Но тя прочете една вечерна молитва и ветровете се укротиха, сякаш заспаха. Герда пристъпи в големите, пусти, студени зали и съзря Кай. Тя го позна, спусна се към него и го прегърна. Държеше го много здраво и викаше: – Кай, миличък Кай, значи все пак те намерих! Но той седеше съвсем спокойно, неподвижен и студен. Тогава малката Герда се разплака. От очите ѝ покапаха горещи сълзи. Те падаха на гърдите му, проникваха в сърцето му, стопяваха ледената бучка и изгаряха стъкълцето от дяволското огледало. Той я погледна, а тя запя псалма:

                Розовите храсти растат сред долината, Божието име разцъфва във сърцата.

Тогава Кай избухна в плач. Той плака толкова много, че стъклената прашинка се изтърколи от окото му. Разпозна своята приятелка и извика радостно: – Герда, мила малка Герда, къде беше толкова време? И къде съм бил аз самият? Кай се огледа наоколо. – Колко е студено, колко е пусто и огромно всичко тук – и хвана здраво ръката на Герда. А тя плачеше и се смееше от радост. Беше толкова хубаво, че даже ледените късове затанцуваха около тях, а когато се умориха и спряха, се получиха точно буквите, които Снежната кралица бе заръчала на Кай да нареди. Сега вече той беше свободен и тя щеше да му подари целия свят и един чифт нови кънки за лед. Герда целуна страните му и те се покриха с руменина. Тя целуна очите му и те светнаха като нейните. Тя целуна ръцете и краката му и той оздравя. Снежната кралица можеше вече да се върне. Неговото освобождение бе изписано с блестящи ледени късове. Двамата се хванаха за ръце и напуснаха огромния замък. Говореха си за бабата и за розите на покрива. И където минеха, ветровете утихваха и слънцето огряваше. А когато наближиха храста с червените къпини, видяха северния елен, който стоеше там и ги чакаше. Той бе довел със себе си една сърна с пълно виме, която даде на децата своето топло мляко и ги целуна по устата. След това двете животни отнесоха Кай и Герда най-напред при финландката, където се стоплиха в горещата стая и където финландката им каза как да се върнат обратно. След това отидоха до лапландката, която им беше ушила нови дрехи и бе стегнала шейната си.

Северният елен и младата сърна ги съпровождаха отстрани на подскоци, докато стигнаха границата на страната, където вече се показваше първата пролетна зеленина. Тогава децата се сбогуваха със северния елен и с лапландката. – Сбогом! – казаха всички. Първите малки птички започваха да чуруликат. В гората дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Срещу тях се зададе на великолепен кон, който Герда познаваше (защото бе впрегнат пред златната карета), едно момиче с искряща червена шапка на главата и два пистолета на кръста. Това беше малката разбойничка, на която ѝ бе доскучало да седи вкъщи и бе тръгнала най-напред на север, а после накъдето ѝ хареса. Тя веднага позна Герда и Герда веднага я позна. Ех, че радост настъпи! – Такова симпатично момче, а така да се запилееш – каза тя на малкия Кай. – Иска ми се да знам дали заслужаваш човек да тича заради теб на края на света. Но Герда я цапна по бузата и я попита за принца и принцесата. – Те заминаха на пътешествие из чужди кралства – отвърна разбойничката. – А гарванът? – попита малката Герда. – Гарванът умря – отговори тя. – Питомната врана овдовя, сега ходи с късче черен вълнен конец на крака и се оплаква на всеки, когото срещне. Но това са само глупости. По-добре ми разкажи какво ти се случи по пътя и как успя да намериш приятелчето си. Герда и Кай є разказаха всичко. – Хоп-троп, троп-хоп! – каза малката разбойничка. При тези думи тя ги хвана за ръце и им обеща, че ако мине през техния град, ще им дойде на гости, след което препусна из широкия свят. А Кай и Герда се хванаха за ръце и навсякъде, където отидеха, настъпваше пролет с цветя и зеленина. Черковните камбани звъняха и те разпознаха високите кули и големия град, техния роден град. Влязоха в града и се отправиха право към вратата на баба си, нагоре по стълбата, в стаята, където всичко си стоеше както преди, а часовникът казваше “тик-так” и стрелките се въртяха. Но като преминаваха през вратата, забелязаха, че са пораснали. Розите от улука цъфтяха в отворените прозорци. Там бяха детските им столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето и се държаха за ръце. Те бяха забравили като лош сън студеното пусто великолепие от замъка на Снежната кралица. Бабата седеше на топлото слънце и прочете на глас следните редове от Библията: “Няма да достигнете царството Божие, ако не станете отново деца”. Кай и Герда се погледнаха в очите и изведнъж разбраха стария псалм:

                Розовите храсти растат сред долината, Божието име разцъфва във сърцата.

Така седяха двете вече пораснали деца, деца по душа. Беше лято, топло, благодатно лято.


* Vita (лат.) – живот, съдба.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s