Последните книги, които не можех да оставя и за минута

Всъщност причината да се вдъхновя до такава степен, че наистина да се хвана и да си създам блог, е, че преди няколко дни усетих невероятното удоволствие от това да срещнеш книга с читател. Нали знаете колко приказно е да попаднете на четиво, с което буквално не можете да се разделите, докато не го погълнете цялото, от корица до корица? Е, открих какво е още по-удовлетворяващо: да подариш това чувство на още някого. Аз го направих с първата книга, за която мисля да се разприказвам тук, и гледката на колежката ми Ради с дебелото томче – носеше го навсякъде със себе си – наистина ми донесе щастие:) Затова и започвам с….

1. “Истината за случая Хари Куебърт”, Жоел Дикер

istzaslhkueb3

Не мога да си спомня кога преди срещата си с тази книга съм ставала един час по-рано, отколкото трябва, за да поглъщам страстно… страница след страница вместо глътка след глътка горещо кафе:) Даже май в онези два-три дни лятото, когато алармата ме будеше в 5.30, за да мога да чета преди работа, не се и сещах да си направя живителната напитка, защото щеше да ми отнеме от времето за втория роман на Жоел Дикер. Защо ми хареса толкова? Мисля, че от много време насам възприемам себе си като писателка, която не пише – дори не мога да обясня защо, просто дълбоко вярвам, че това е моето призвание. Когато надникнах в главата на друг такъв субект (който обаче за разлика от мен вече беше написал, че и издал книга), се почувствах малко по-малко сама в амплоато си. В този роман се преплитат минало и настояще от гледните точки на много хора – всичките интелигентни и интересни, а най-готиното е, че всъщност нищо не е такова, каквото изглежда – накрая ще си останете със зяпнала уста във всеки случай. Обичам книги, които ме изненадват, които са написани с много мисъл, старание (което стига до перфекционизъм) и любов. Любовта е много силна и направо се изпарява от страниците, докато четете – внимавайте да не се надишате с нея:)

2. “Вечерята”/ “Вила с басейн”, Херман Кох

vecherqta3  vilasbasein3

Тези двете са заедно в миникласацията ми, защото излязоха една след друга и са еднакво страхотни. Херман Кох беше непознат за българските читатели до тази есен, но доста бързо набра популярност – поне сред моето обкръжение. Случвало ли ви се е да не сте сигурни какъв е жанрът на четивото ви до последните страници? На мен не беше – докато не се докоснах до най-четения съвременен холандски автор:) Успях дори и да се запозная с него, защото от Colibri го доведоха в България, за да се срещне с почитателите си – много е готин, но не затова пиша за него. Херман Кох е брилянтен – езикът му е достатъчно изчистен, за да си мислите, че е сериозен, докато описва най-смешната абсурдна ситуация на света, а това ще ви накара да се смеете още повече. Успя да ме шокира, да ме накара да се замисля за отношенията родители-деца (и то тийнейджъри!) повече, отколкото някога съм задълбавала по темата, но най-вече – да ме залепи за тези сравнително кратки книжки като със секундно лепило, а после да ме сръчка да ги препоръчам на майка си, на колежките от работа, на приятелките си и изобщо на всеки, който си направи труда да ме изслуша. Предупреждение: ако решите да го четете, докато сте на почивка, ще се наложи да си вземете поне още една книга, защото ще сте го тръшнали в рамките на първите няколко часа:)

3. “Щиглецът”, Дона Тарт

189966_b

Дебелината на тази книга навярно е отказала доста ентусиасти да я прочетат – напълно разбираемо. След най-малко осемчасовия работен ден приготвяте вечеря, виждате се със семейството си (или с котката/кучето – няма нищо лошо в това, ей!) и си отделяте най-много час преди лягане за някое приятно четиво. Когато то тежи повече от нощната ви лампа, ви трябва сериозна мотивация, за да се нагърбите с отговорността да го довършите. Е, аз съм тук, за да ви я дам:) Забелязала съм, че някои доста дълги романи започват много интересно само за да ме накарат да се прозявам след страница номер 200. “Щиглецът” не е един от тях. Смея да твърдя, че Дона Тарт нито веднъж не ме изгуби за тези 960 страници, нито веднъж не ми позволи да отвлека вниманието си, да си намеря по-интересно занимание и да оставя тухлата, с която спечели “Пулицър” за литература миналата година. “Щиглецът” е не просто невероятна история – той е перфектно разказана такава. Настя, която ми го препоръча, ме предупреди, че след него ще ми се иска всички книги, които чета, да са толкова добре написани. И беше права – затова в момента вниманието ми, докато пътувам с градския транспорт, почивам си преди лекция или чакам някой закъсняващ приятел, е заето изцяло с другия преведен на български роман на Дона Тарт – “Невероятната история”. Ще ви разкажа и за него:) Дотогава обаче очаквам вашите отзиви за моя топ 4 от последните месеци:)

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s